Аркадий Стругацки - Куца съдба

— Ами аз хапнах — както обикновено отвърна тя, застана на колене на стола, вирнала закръглен задник, и облакътена на масата, много доволна, започна да ме гледа как ям.

— Щом е за Ганда — мляскайки, казах аз, — тогава не се коси. Просто кадровикът вече и сам не знае за какво да пита. За майка ти пита ли те?

— Пита ме.

— Ето, виждаш ли! Я ми отрежи от белия хляб.

— Пита за майка, защо се е развела с теб — каза Катка, докато режеше хляба.

С мъка се сдържах да не хвърля на масата вилицата и ножа: ама че свинщина, какво го засяга, кучият му син? А после си помислих: я да вървят всички по дяволите, на мен какво ми дреме? А ако не пратят Катка в Ганда, ще е още по-добре. Само Катка в Ганда ми липсваше, дето се стрелят и огромни негърски тълпи се заливат едни други с напалм…

— Въпросите бяха някак странни — каза тихо Катка. — Необичайни. Тате, а при теб наистина ли всичко е наред? Да не криеш нещо?

Ето защо никога няма да дам на собствената си, единствена и любима дъщеря да прочете дори една страничка от Синята папка. Откакто я жегна страхът след онази статийка на Брижейкин за „Съвременните приказки“, когато ме откараха с първия ми истински пристъп на стенокардия, оттогава до днес тя си остана като урочасана и омагьосана. И ето сега — усмихва се, остроумничи, перчи се, а в очите й се чете все същият страх. Помня тези очи, когато в болницата седеше до леглото ми…

Успокоих я, както можах, после пихме чай. Катка ми разказа за близнаците бандити, аз й разказах за Петка Скоробогатов и за събранието, стана много уютно и ми беше неприятно да мисля, че след четвърт час тя ще се нагласи и ще си тръгне. После се сетих, дадох й количките за бандитите и поканата за концерта на барда. Тя взе поканата с възторг и започна да ми разказва за този бард, колко е известен сега, а аз слушах и се чудех как да я осведомя по-деликатно, че съвсем не съм забравил за ателието и коженото палто (пак кожено палто!), че помня за ангажимента и макар че тя, Катка, изобщо не ме подсеща за това, просто не мога да събера смелост да й го кажа… В този момент у мен се зароди лека надежда, че във връзка с командировката в Ганда въпросът за коженото палто ще отпадне от само себе си: ами да, наистина, за какво й е кожено палто в тази Ганда?

Тя вече се обличаше, когато иззвъня телефонът. Наложи се да си кажем довиждане набързо и аз вдигнах слушалката. Кирие елейсон! Господи, спаси и помилуй! Обаждаше се О. Орешин.

Обаждаше ми се, за да получи от мен, тутакси и незабавно, директно и недвусмислено, моето уверение, че съм настроен позитивно към неговата, на Орешин, борба срещу безочливия плагиат Семьон Колесниченко. Когато си осигури моето положително отношение, а той не крие, че аз не съм първият, към когото се обръща за подкрепа, вече няколко от авторитетните членове на секретариата са му обещали пълното си съдействие, без което съдействие, разбира се, е немислима каквато и да било надежда на успех при разобличаването на мафията на плагиаторите…

Аз с чак болезнено любопитство изчаквах как той ще се измъкне от тази синтактична спирала на Бруно, готов бях да се обзаложа, че вече е забравил откъде е започнало това огромно изречение, обаче той се оказа много по-печен, отколкото си мислех.

Та така, когато си осигури моето положително отношение, той, Орешин, на предстоящото заседание на секретариата би могъл да постави въпроса за мафията на плагиаторите с онази рязкост и острота, която толкова не ни достига, когато става дума за хора, които формално са наши колеги, докато морално и нравствено…

Внимателно оставих слушалката на масата, донесох чаша вода и изпих едно хапче „Сустак“, Олег Орешин не спираше да бърбори. Откровено казано, преди месец, в мига на лумването на скандала, го помислих за обикновен зоологически антисемитски екземпляр от рода на онези от старата гвардия. Но сега разбирах, че съм се лъгал. Той не беше антисемит. Нещо повече — не беше и политически демагог. Изглежда, наистина бе потресен, че ето, той в мъки, а може би в необуздан порив на вдъхновение е родил морално-нравствена ситуация, приковал е към позорния стълб грубите и алчни мечки, както и ловките и хитри зайци и изведнъж — моля ви се! — се появява някакъв си Колесниченко, този хитрец, тази пеперудка, този литературен паразит по призвание, който не знае нито що са творчески мъки, нито що е вдъхновение, а просто има ястребови очи и грабливи лапи, които бързо докопват онова, което е оставено без надзор, набързо, криво-ляво, го префасонират — и хоп, готово! А за да покрие по-хитро следите си, пробутва скалъпеното за превод от някакъв екзотичен език, разчитайки на това, че така или иначе никой няма да може да го прочете…