Аркадий Стругацки - Куца съдба

Този О. Орешин е глупак, това е цялата работа. При това не глупак в житейския, лекия смисъл на думата, а глупак като представител на специален психологически тип. Сред нас е като извънземно: съвсем друга ценностна система, непозната и чужда психология, други цели на съществуванието, а онова, което ние високомерно смятаме за дълбок комплекс за малоценност, за болезнено отклонение от психологическата норма, в действителност е изначално здравият стожер на неговото светоусещане.

— …но в противен случай никой от нас, честните писатели, а те са мнозинството, тъй като колесниченковците просто се набиват на очи, обаче мнозинството все пак се състои от хора като нас двамата, за които най-важното е честният труд, внимателното проучване на материала, идейно-художественото равнище…

— И животновъдството! — изревах аз първосигнално.

Цяла секунда, а може би две, слушалката мълча. После Орешин колебливо рече:

— Животновъдството ли? Да… животновъдството — несъмнено… Но разберете, Феликс Александрович, кое обстоятелство тук е най-важното за мен.

И той отново запя песента си от самото начало.

Общо взето, се разбрахме аз да се запозная с нещата по-отблизо: да прочета и баснята, и повестта, да поговоря с Колесниченко, а вече след това да се чуем пак по телефона и да подновим този интересен и полезен разговор.

Уф! Хвърлих слушалката и като Щастливеца Джим 17 17 Герой от едноименния роман на Кингсли Еймис — Бел. ред. скочих на дивана, вирнах крака и започнах да се чеша като крастав под мишниците, и да правя ужасни гримаси. Няма спасение, въртеше се в ума ми. Няма спасение за тях, повтарях аз, подскачайки и гримасничейки. Няма и няма да има спасение за нас, сега и всякога, и вовеки веков, амин! После се задъхах, паднах на дивана и разперих ръце.

Едва сега забелязах, че в стаята е съвсем тъмно. Че е вечер, макар и ранна, но все пак вечер и аз със смесено чувство на тъга си помислих, че само допреди няколко години по това време отново сядах да пиша на машината и натраквах две-три пълноценни страници, а сега сте куц кон, другарю Сорокин, сега вече нищо свястно няма да натракате по това време на денонощието, само ще си скапете настроението, такива ми ти работи…

И отново иззвъня телефонът. С пъшкане станах и вдигнах слушалката. Още не бях успял да осъзная пламналата надежда, че това е Рита, когато мъжки глас изрече тихо:

— Феликс Александрович може ли да се обади, моля?

— На телефона.

След кратка пауза гласът попита:

— Прощавайте, Феликс Александрович, дали получихте писмото ни?

— Кое писмо?

— Ъ-ъ-ъ… Сигурно още не е пристигнало… Прощавайте, Феликс Александрович, тогава ние ще се обадим след два-три дни… Извинете… Довиждане…

И от слушалката долетя сигналът заето.

Ама че дяволска работа… Бързо прехвърлих наум всички писма от последните дни и изведнъж се сетих за кафявия плик без обратен адрес. Къде го забутах?! Аха! Пъхнах го в джоба на якето и забравих… Отново ме обзе смътното лошо предчувствие, което изпитах преди, щом установих липсата на обратен адрес.

Светнах лампата, отидох до антрето за плика и след като се настаних на бюрото, заразглеждах печатите. Нищо особено не видях. Москва-Г69 — къде ще да е това? Хартията е много плътна, не прозира срещу светлината, но при опипване си личи, че вътре няма нищо друго, освен писмо. Взех ножицата и разрязах прецизно плика. Вътре се оказа втори плик, също грижливо залепен, но вече съвсем стандартен пощенски плик с картинка. Без адрес, само с надпис: „Лично за Феликс Александрович Сорокин! Да не се отваря от чужди лица!“

Хванах се, че седя с издадена напред устна, обзет от пълна нерешителност. Телефонно обаждане… „НИЕ ще се обадим“… кадровикът на Катка… Перспективата да занеса плика където трябва и да давам някакви обяснения, включително и в писмен вид, се стовари като камък върху душата ми. А впрочем… „Да. Имаше някакво писмо. Пълни глупости. Не си спомням. Нали знаете, получавам всеки ден по много писма, как да им хванеш края, знаете ли…“

Решително срязах и втория плик.

Вътре имаше лист пощенска хартия със синьо по ръба. С четлив, дори красив почерк, с черно мастило бе написано следното:

Без обръщение.

„Отдавна се досетихме кой сте Вие. Но не се притеснявайте. Вашата съдба ни е толкова скъпа и разбираема, че от наша страна не може да става и дума за каквато и да било заплаха от разобличаване. Напротив, готови сме да положим всички усилия, за да потушим слуховете, които вече възникват по отношение на Вас и причините, поради които сте се озовали сред нас. Ако Вие не можете да напуснете нашата планета (или нашето време) по технически причини, тогава знайте: макар техническите ни възможности да не са големи, те са изцяло на Ваше разположение. Ще Ви телефонираме. Работете спокойно.“