Аркадий Стругацки - Куца съдба

— Да, да, разбирам — рече бавно Виктор. — Много добре ви разбирам.

„Макар че си говедо — мислеше си, — макар че си шопар, мога да те разбера. Но какво е станало с мокреците? Бяха тихи, прегърбени, промъкваха се скришом, никой не говореше такива работи за тях. Разправяха само че вонели, че били заразни, че правели много хубави играчки и изобщо разни неща от дърво… Помня, майката на Фред казваше, че имали лоши очи, че от тях млякото вкисвало и че ще ни навлекат някоя война, мор и глад… А сега са ги затворили зад бодлива тел и какво ли правят там? Ох, май правят много неща. И времето променят, както си искат, и децата примамват (защо ли?), и котките са извели от града (това пък защо?), и са пратили дървениците да летят по къщите…“

— Сигурно си мислите, че стоим със скръстени ръце, нали? — попита кметът. — В никакъв случай. Но какво можем да направим? Подготвям процес срещу Голем. Господин санитарният инспектор Павор Суман се съгласи да бъде консултант. Ще наблегнем на факта, че въпросът за инфекциозността на тази болест все още далеч не е решен, а Голем като прикрит комунист се възползва. Това първо. После ще се опитаме да отговорим на терора с терор. Имам предвид градския Легион, нашата гордост, златни момчета сме подбрали там, орли… но някак не върви тази работа. Нали нямаме указания от горе… Поставяме полицията в неудобно положение… и изобщо… Така че им пречим, доколкото можем, задържаме стоките, които отиват при тях… разбира се, личните стоки, снабдяването с храна и с разните му там чаршафи и така нататък не закачаме, но виж, всякакви книги прибираме, те понякога си поръчват… Ето, днес задържахме един камион и някак ми олекна малко на душата. Но това са дреболии, симулираме дейност, а би трябвало радикално…

— Така — каза Виктор. — Орли, значи. Златни момчета. Как беше онзи… Фламенда? Вашият племенник…

— Фламин Ювента — уточни кметът. — Точно така. Той ми е заместник в Легиона. Орел! Познавате ли го вече?

— Малко — отвърна Виктор. — А защо задържате книгите?

— Ами как защо… Това, разбира се, е глупаво, но нали сме хора, все пак човек понякога може да излезе от кожата си. Пък и… — Кметът се усмихна смутено. — Глупост е, естествено, но се носят слухове, че те не могат без книги… както нормалните хора без ядене и всичко останало.

Замълчаха. Загубил всякакъв апетит, Виктор човъркаше с вилицата бифтека си и размишляваше. „Знам малко за мокреците и това, което знам, не предизвиква у мен ни най-малка симпатия към тях. Може би работата е там, че не ги обичах много-много като дете. Виж, кмета и неговата банда познавам добре — солта на нацията, лакеи на президента, крайни реакционери… Не, щом вие сте против мокреците, значи в мокреците има нещо… От друга страна, спокойно мога да напиша такава статия, дори най-яростната, защото и без това никой няма да рискува да я отпечата, а кметът ще бъде доволен, ще го пооскубя и бих могъл да си живея живота тук… Кой от сегашните писатели може да се похвали, че си живее живота? Бих могъл да се наредя хубавичко тук, да ми дадат някоя добре платена служба, на която да не трябва да си мръдвам и пръста, да речем — общински инспектор по градските плажове. Ще си пиша колкото си искам… за това колко хубаво си живее добрият човек, пристрастен към любимата си работа… и как говори на тази тема пред вундеркиндите… Е, цялата работа е в това да можеш да си избършеш лицето. Плюли са ти в мутрата, а ти се избърсваш. Отначало се бършеш със срам, после с недоумение, а после току-виж започнеш да се бършеш с достойнство, и дори да изпитваш и удоволствие от този процес…“

— Ние, разбира се, изобщо не ви караме да бързате — каза кметът. — Вие сте зает човек и така нататък. Да речем, някъде до една седмица, а? Ще ви предоставим всички материали, може дори да ви дадем и приблизителна схема, планче, по което би било желателно… а вие ще го пипнете с опитната си ръка, и ще заспи. И ако под статията се подпишат тримата най-видни наши съграждани — членът на парламента Росшепер Нант, прочутият писател Виктор Банев и носителят на Държавна награда Рем Квадрига…

„Напира здравата — помисли си Виктор. — При нас, левите, няма и помен от такава настойчивост. Бихме дрънкали празни приказки, бихме говорили със заобикалки — да не би да оскърбим човека, да не го насилваме повече, отколкото трябва, за да не вземе, пази Боже, да ни заподозре в користни намерения… «Най-видните ни съграждани»! И абсолютно сигурно е говедото, че ще напиша статията и ще я подпиша, че няма къде да се дяна, че ще се наложи изпадналият в немилост Банев послушно да си вдигне лапичките и да се напъне, за да си отработи безгрижното пребиваване в родното градче… Ето че и схемичката си пробутва… знаем я ние що за схема е това и каква точно трябва да бъде, та да публикуват пак опръскания с президентска слюнка Банев. Да, да, господин Банев… коняче обичаш, момичета обичаш, мариновани миноги с лук обичаш, щом обичаш да се возиш, ще мъкнеш и шейната…“