Аркадий Стругацки - Куца съдба

— А защо да сме сериозни? — попита Голем.

— Защото всичко се сгромолясва в пропастта, а ние само се хилим и се майтапим. Пируваме по време на чума. Мисля, че е срамота, господа.

— Е, добре, Павор — примири се Виктор. — Кажете нещо сериозно. Нека да не е умно, но поне да е сериозно.

— Не искам никакви сериозни неща — заяви Р. Квадрига. — Пиявици. Буци. Пфу!

— Ш-шт! — нареди му Виктор. — Млък… Наистина, Голем, хайде да говорим за нещо, което е поне по-сериозно. Започвайте, Павор, разкажете ни за тази ваша пропаст.

— Пак се присмивате, а? — рече тъжно Павор.

— Не — каза Виктор. — Честна дума, не. Може да съм ироничен, но това е, защото цял живот все слушам дрънканици за разни пропасти. Всички твърдят, че човечеството се сгромолясва в пропастта, но никой не може да докаже нищо. И на практика винаги се оказва, че целият този философски песимизъм е последица от семейни неприятности или недостиг на парични средства…

— Не — каза Павор. — Не е така… Човечеството се сгромолясва в пропастта, защото банкрутира.

— Недостиг на парични средства — промърмори Голем.

Павор не му обърна внимание. Думите му бяха отправени единствено към Виктор. Говореше с наведена глава, гледаше изпод вежди.

— Човечеството банкрутира биологично — раждаемостта спада, навсякъде се ширят рак, малоумие и неврози, хората станаха наркомани. Всекидневно поглъщат стотици тонове алкохол, никотин или просто чисти наркотици, започнаха с хашиш и кокаин и свършиха с ЛСД. Ние просто се израждаме. Унищожаваме естествената природа, а изкуствената унищожава нас. А освен това… ние банкрутирахме идеологически — прехвърлихме една след друга всички философски системи и всички до една ги дискредитирахме, опитахме всички възможни системи на морал, но си останахме същите аморални скотове, като първобитните пещерни хора. Най-страшното е, че цялата тази сива човешка маса в наши дни си остава същата паплач, каквато е била винаги. Тя постоянно иска, жадува да има богове, вождове и ред, и когато получи своите богове, вождове и ред, остава недоволна, защото всъщност изобщо не е имала нужда нито от богове, нито от ред, а винаги се е нуждаела от хаос, от анархия, от хляб и зрелища. Сега тя е скована от желязната необходимост всяка седмица да получава своя плик със заплатата, но тази необходимост я отвращава, всяка вечер тя иска да избяга от нея и търси спасение в алкохола и наркотиците… Но по дяволите тази купчина гниещи лайна! Тя смърди и вони от десет хиляди години и не е годна за нищо друго, освен да смърди и да вони. Страшното е друго. Страшното е, че разложението обзема хора като мен и вас, хората с главна буква, личностите. Ние виждаме това разложение и си въобразяваме, че то не ни засяга, ала то, така или иначе, насажда в съзнанието ни отровата на безнадеждността, отслабва волята ни и ни поглъща… А отгоре на всичко над главите ни виси и това проклятие — демократичното възпитание: егалите, фратерните 20 20 Egalite, Fraternite (фр.) — равенство, братство. Част от лозунга на Френската революция от 1789 г. — „Свобода, равенство, братство“. — Бел. прев. , всички хора са братя, всички са от едно тесто… Постоянно се отъждествяваме с простолюдието и се ругаем, ако случайно открием, че сме по-умни от него, че имаме други нужди и интереси, други цели в живота. Време е да разберем това и да си направим извода, че е време да се спасяваме.

— Време е да пийнем — предложи Виктор.

Вече съжаляваше, че се съгласи да разговаря сериозно със санитарния инспектор. Неприятно беше човек да гледа Павор. Твърде много се бе разпалил, дори очите му станаха кривогледи. Вживяваше се в ролята си, а иначе, като всички адепти на теорията за сгромолясването в пропастта, говореше абсолютно банални неща. На Виктор му се искаше да му каже: „Престанете да се излагате, Павор, я по-добре се обърнете в профил и се усмихнете иронично.“

— Това ли е всичко, с което можете да ми отговорите? — осведоми се Павор.

— Бих могъл да ви дам и друг съвет. Повече ирония, Павор. Не се горещете толкова. И без това нищо не можете да направите. А и да можехте, нямаше да знаете какво да правите.

Павор се усмихна иронично.

— Но аз знам — каза той.

— И какво знаете?

— Има само едно средство да се сложи край на разложението…

— Знаем ние, знаем — рече лекомислено Виктор. — Искате да облечете всички глупаци в златисти униформи и да ги пуснете да маршируват. Цяла Европа ще бъде в краката ни. И това го е имало.

— Не — каза Павор. — Това е само отсрочка. А решението е едно: да унищожим масата.