Аркадий Стругацки - Куца съдба

— Аз също не мога. Вече…

— А аз?

— Не знам. Изобщо това са само мои хипотези. Не им обръщайте внимание.

— Не им обръщам внимание — рече тъжно Виктор. — А с какво друго още са необикновени?

— С какво са необикновени ли? — повтори Голем. — И сам бихте могли да забележите, Викторе, че всички хора се делят на три големи групи. По-точно — на две големи и една малка… Има хора, които не могат да живеят без миналото, цялата им душа е в миналото, по-близкото или по-далечното. Те живеят с традициите, със заветите на миналото, черпят от миналото радост и пример. Да речем, господин президентът. Какво би правил той, ако го нямаше нашето велико минало? На какво би се позовавал и откъде изобщо би се взел? После, има хора, които живеят само в настоящето и не искат и да чуят за бъдещето и за миналото. Вие, например. Благодарение на господин президента вашите представи за миналото напълно са се изродили; в което и минало да надникнете, навсякъде ви се привижда все този същият господин президент. Колкото до бъдещето, вие изобщо не си го представяте и според мен дори се страхувате да си го представите… И накрая — има хора, които живеят в бъдещето. Те се появиха в забележими количества съвсем наскоро. От миналото те съвсем справедливо не очакват нищо добро, а настоящето за тях е само материал за строежа на бъдещето, суровина… Пък и те всъщност вече живеят в бъдещето… на малки острови от бъдещето, които са възникнали около тях в настоящето… — Някак странно усмихвайки се, Голем вдигна очи към тавана. — Те са умни — рече нежно той. — Дяволски умни, за разлика от повечето хора. Всички до един са талантливи, Викторе. Имат странни желания и изобщо не изпитват обикновените желания.

— Обикновените желания, това са например жените…

— В известен смисъл — да.

— Водката, зрелищата?

— Несъмнено.

— Страшна болест — каза Виктор. — Не я искам… И все пак не ми е ясно… Нищо не разбирам. Това, че затварят умни хора зад бодлива тел — това го разбирам. Но защо тях ги пускат навън, а нас не ни пускат вътре…

— А може би не те да седят зад бодливата тел, а вие. Виктор се усмихна.

— Чакайте малко — каза той. — Още нещо не мога да разбера. Какво общо има с тази работа, да речем, Павор? Е, добре, мен не ме пускат, аз съм страничен човек. Но нали все някой трябва да инспектира състоянието на чаршафите и нужниците? Нали може да се окаже, че там, при вас, санитарните условия са лоши?

— Ами ако той се интересува не от санитарните условия? Виктор погледна Голем объркано.

— Пак ли се шегувате? — попита той.

— Пак не се шегувам — отвърна Голем.

— Тогава според вас той е шпионин?

— Шпионин е твърде широко понятие — възрази Голем.

— Почакайте — каза Виктор. — Нека си говорим откровено. Кой опъна бодливата тел и сложи охрана?

— Ех, тази бодлива тел — въздъхна Голем. — Колко дрехи изпокъса, а пък войниците постоянно страдат от диария. Знаете ли кое е най-доброто средство против диария? Тютюн с портвайн… или по-точно портвайн с тютюн.

— Добре — рече Виктор. — Значи е генерал Пферд. Аха… И онзи млад мъж с дипломатическото куфарче… Ето каква била работата! Значи това е просто военна лаборатория. Ясно… А Павор, значи, не е военен. Тоест, от друго ведомство е. Или може би не е наш шпионин, а чуждестранен?

— Боже опази! — рече с ужас Голем. — Само това ни липсваше…

— Така… А той знае ли кой е младият мъж с куфарчето?

— Мисля, че знае — каза Голем.

— А онзи мъж знае ли какъв е Павор?

— Мисля, че не — каза Голем.

— Нищо не сте му казали, така ли?

— Че какво ми влиза в работата?

— И на генерал Пферд ли не сте казали?

— И през ум не ми е минало даже.

— Не е справедливо — поклати глава Виктор. — Трябва да му кажете.

— Вижте какво, Викторе — каза Голем. — Позволих ви да дрънкате на тази тема само защото се надявах, че ще се изплашите и няма да си пъхате носа в чужди работи. Вас това изобщо не ви засяга. И без това вече са ви набелязали, могат да ви смачкат и дори няма да успеете да гъкнете.

— Не е трудно някой да ме изплаши — въздъхна Виктор. — Още от детството си съм наплашен. И все пак никак не мога да проумея какво искат всички те от мокреците?

— Кои „те“? — попита уморено и с упрек Голем.

— Ами Павор. Пферд. Онзи с куфарчето. Всички тези крокодили.

— Господи — възкликна Голем. — А какво могат да искат в наше време крокодилите от умните и талантливите хора? Аз пък не мога да разбера вие какво искате от тях. Защо се бъркате в цялата тази работа? Не ви ли стигат собствените ви неприятности? Не ви ли стига господин президентът?