Брус Стърлинг: Манеки Неко

— Да ме арестува? А за какво точно?

Луиза се замисли за няколко секунди.

— За умишлено отравяне на моя бодигард чрез изливане на лавровишнева есенция във вентилатора.

— А може ли да се намери в това нещо противозаконно?

Пасоконът отново звънна и на екрана се появи ослепително бял котарак с огромни, сияещи, неземни очи.

— Пусни го — нареди той.

Луиза изпищя, издърпа жицата на пасокона от контакта и след половин секунда светлината в стаята угасна.

— Инфраструктурна атака! — изпищя тя още по-силно и бързо се вмъкна под леглото. В стаята стана тъмно и много тихо. Климатикът също се бе изключил.

— Мисля, че може да излезете — каза накрая Цуйоши. — Това е само късо съединение.

— Не е късо — упорито избърбори Луиза. Тя бавно изпълзя изпод кревата и седна отгоре. Странно, но в тъмнината между тях възникнаха почти приятелски чувства.

— Много добре знам какво е това — тихо каза жената. — Атакуват ме. Нямам нито минута покой, откакто арестувах онзи сегмент от Мрежата. Постоянно нещо се случва с мен. Куп неприятности. Но нищо не може да се докаже — нито едно свидетелство за пред съда. — Тя въздъхна тежко. — Ако седна на стола, някой вече си е оставил дъвката на седалката. Носят ми безплатна пица и винаги с такъв пълнеж, какъвто не мога да понасям. Малките деца плюят по мен на улицата, бабички в инвалидни колички ми преграждат пътя, когато бързам…

В банята внезапно се включи душът, сам. Луиза трепна, но нищо не каза. Постепенно тъмната задушна стая взе да се пълни с гореща пара.

— В тоалетните не се пуска водата — изхлипа жената. — Писмата ми се губят по пощата. Ако мина покрай някоя кола, се задейства алармата и всички ме зяпат. Дреболии, винаги само дреболии, но никога не спират. Аз съм се сблъскала с нещо ужасно голямо и много търпеливо, и то знае всичко за мен. Разпорежда се с милиони ръце и крака. И всички тези ръце и крака принадлежат на хора!

Отвън се чу някакъв шум, отдалечени гласове, несвързани викове. Внезапно креслото отлетя на пода и вратата се отвори с трясък. Спъвайки се на прага, в стаята влетя Мич, черните му очила паднаха и той се строполи на пода. След него нахълтаха двама охранители от хотела и се нахвърлиха отгоре му. Мич, ругаейки, енергично се съпротивляваше с ръце и крака, в боя двамата охранители останаха без фуражки. Накрая един от тях хвана здраво противника за краката, а другият го успокои с гумена палка.

С пъхтене двамата извлякоха бодигарда в коридора. Тъмната стая бе толкова запълнена с пара, че в бързината пазителите на реда дори не забелязаха Цуйоши и Луиза. Жената се втренчи в избитата врата.

— Боже мой, защо? Какво им е направил?

Цуйоши объркано се почеса по тила.

— Може би дребно неразбирателство?

— Бедният Мич! На летището му взеха оръжието. С паспорта му имахме куп технически проблеми. Откакто Мич работи с мен, не му върви в нищо…

Някой силно почука на прозореца. Луиза настръхна от ужас, но се взе в ръце и мъжествено дръпна тежките завеси. Стаята се огря от ярка слънчева светлина.

Зад прозореца висеше люлка, спусната от покрива на хотела. Двама миячи на прозорци в сиви униформени комбинезони весело размахаха ръце, свивайки пръсти като котешка лапа. С тях имаше още един човек, който се оказа големият брат на Цуйоши.

Един от миячите отвори прозореца с универсален ключ и братът непохватно се вмъкна в стаята. Като влезе, той внимателно оправи костюма и вратовръзката си.

— Това е брат ми — представи го Цуйоши.

— Какво правите тук? — студено попита Луиза.

— В ситуации със заложници винаги викат роднини — с готовност обясни братът. — Полицията ме спусна с въртолет направо на покрива. — Той с интерес огледа Луиза от глава до пети. — Мис Хашимото, остава ви съвсем малко време за бягство.

— Какво?!

— Погледнете на улицата — каза братът. — Виждате ли ги? Хората идват на тълпи от всички краища на града. Продавачи на юфка със самоходни сергии, куриери на велосипеди, на мотопеди, пощальони с пикапи, тийнейджъри със скейтборди…

— О, не! — изпищя Луиза, като погледна през прозореца. — Ужасна, неуправляема тълпа! Обкръжават ме! Загубена съм!

— Още не — каза братът. — През прозореца и на платформата. Имате шанс, Луиза, не го изпускайте. Знам едно място в планината, свещено място, където няма компютри, телефони и други такива безобразия. Истински рай за хора като вас и мен…

Луиза с надежда се хвана за сакото на бизнесмена.

— Мога ли да ви имам доверие?