Брус Стърлинг: Манеки Неко

Тук във фоайето влезе огромен американец с черни очила и дебел закопчан костюм; виждаше се как страшно се измъчва той от жегата. Мускулите на американеца се издуваха под дрехите като на щангист. След атлета се появи миниатюрна японка с аташе-кейс. Жената носеше огледални черни очила, стилен тъмносин костюм и шапка в тон с него, но видът й беше някак подплашен.

Атлетът спря до вратата и внимателно следеше как внасят куфарите. Жената стремително се приближи към регистрацията и започна нервно да задава на чиновника безброй въпроси.

— Аз съм страстен поклонник на машинния превод — съобщи Цуйоши на високия новозеландец. — Мисля, че компютрите вършат велико дело, като помагат на хората да се разбират.

— Не мога да не се съглася — кимна мистър Цимерман. — Помня, когато дойдох за пръв път в Япония преди много години, нямах нищо друго освен книжен разговорник. И влизам в един бар, и… — Внезапно той млъкна и се втренчи в екрана на покекона. — Моля за извинение! Казват ми, че трябва незабавно да се кача в стаята си.

— Мога да дойда с вас, докато се качи целият транслатор — предложи Цуйоши.

— Много ви благодаря!

Те влязоха заедно в асансьора и Цимерман натисна копчето за четвъртия етаж.

— И така, влязох в този бар на Ропонджи късно през нощта, защото бях много изморен и се надявах да хапна…

— И какво?

— Тази жена… Тя се мотаеше в бара за чужденци късно през нощта, и беше, така да го кажем, не съвсем облечена, и никак не ми се вярваше да е по-прилична, отколкото изглеждаше…

— Да, разбирам ви.

— А менюто, което ми дадоха, беше цялото на канджи, или катакане, или романджи, или както се казва у вас, защото аз извадих разговорника и се помъчих да разчета тези йероглифи, само че… — Асансьорът спря, вратата се отвори и те излязоха в хола на четвъртия етаж. — С две думи, накрая забих пръст в първия ред от менюто и казах на тази дама…

Цимерман отново млъкна и погледна екрана на покекона.

— Май нещо се е случило… Един момент!

Той внимателно изучи инструкциите, извади от джоба на шортите флакона и отвинти капачето. После се вдигна на пръсти, протегна адски дългата си ръка и изля лавровишневия одеколон във вентилационната решетка, разположена под самия таван.

Работата беше готова. Новозеландецът внимателно завинти капачето, прибра празния флакон в джоба и погледна екрана на покекона. Намръщи се и го разтръска, но на екрана нищо не се промени. Явно новият транслатор на Цуйоши бе претоварил хилавата операционна система на Цимерман и покеконът беше безнадеждно зависнал.

Цимерман произнесе няколко непонятни английски израза, после се усмихна и извиняващо разпери ръце. Кимайки на прощаване, той влезе в стаята си и затвори вратата.

Японката и нейният як американски спътник излязоха от асансьора. Мъжът огледа Цуйоши с твърд поглед. Жената извади от чантата е-карта и отвори вратата на стаята, като при това ръцете й забележимо трепереха.

Покеконът на Цуйоши звънна.

— Тръгвай оттук — каза девайсът. — Слез във фоайето по стълбата и влез в асансьора заедно с пиколото.

Цуйоши бързо слезе долу и видя как униформеното момче вкарва в асансьора количка с багажа на развълнуваната японка. Той внимателно се промуши покрай металните колела на количката и застана до задната стена на кабината.

— За кой етаж сте, сър? — попита момчето.

— За осмия — отговори напосоки Цуйоши.

Пиколото натисна бутоните и замря с лице към вратата, с опънати по шевовете ръце в бели ръкавици. Покеконът мълчешком показа на екрана ред текст: сложи кутийката в синия сак.

Синият сак с цип лежеше най-отгоре. Две секунди стигнаха на Цуйоши, за да отвори ципа, да пъхне вътре кутийката и отново да го затвори. Момчето не забеляза нищо и изкара количката на четвъртия етаж. Цуйоши излезе на осмия, чувствайки се малко глупаво. Разходи се в хола, намери един закътан ъгъл зад автомата за разхладителни напитки и звънна на жена си.

— Как си, скъпа?

— Добре — отговори жена му и се усмихна. — Изглеждаш прекрасно! Я покажи как са те подстригали отзад.

Цуйоши послушно насочи екрана на покекона към тила си.

— Отлично — заключи жена му с видимо удоволствие. — Надявам се, че се прибираш?

— Хм. В този хотел става нещо странно — каза Цуйоши. — Може би ще се забавя малко.

Тя леко се намръщи.

— Само не закъснявай за вечеря! Днес съм направила бонито.

Цуйоши влезе в асансьора, за да слезе във фоайето, но кабината спря на четвъртия етаж и в нея нахълта якият американец. Носът на атлета течеше, а от очите му струяха сълзи.