Емилио Салгари - Последните дни на Картаген

— Време е за път — кратко каза той. — Корабът ни чака. Не трябва да губим нито минута. След няколко часа римляните сигурно ще са тук и тогава всяко бягство ще бъде немислимо.

— Ние сме готови с глух глас каза Герман.

— Хайде, Офит — каза Хирам, обръщайки се към нея.

— Благородни Германе! — прозвуча в същия момент един глас. Всички се обърнаха. Към тях бързо тичаше Фегор. До последния миг той заедно с Хирам вземаше дейно участие в защитата на града и всички признаха, че е станал отличен войник.

— Какво има, Фегор? — попита Герман.

— Господарю, нима ще оставите най-предания си слуга, когато римляните почти са прехвърлили стената? Или на кораба ти, между робите, няма да се намери едно място и за мен?

— Ти ще дойдеш с нас? — учудено попита Хирам.

— Защо не? Нали може, Фулвия?

— Не, понеже аз оставам тук, а ти си мой мъж. Ти ще ме защитаваш и ние ще бъдем заедно. Ако ме обичаш.

— Но, Фулвия, какво говориш? Това е безумие! — извика Фегор, хванал се за главата.

Въпреки увещанията и отчаянието Фулвия остана непреклонна. Фегор се мяташе, обзет от бяс. Робите на Герман пренасяха вече сандъците на един кораб и той се страхуваше, че няма да успеят да пренесат и неговото малко имущество.

От друга страна, Фегор още не губеше надежда, че ще накара Фулвия да избягат, Той не можеше да си обясни какво става с нея. „Сигурно люби Хирам — мислеше си Фегор. — Но защо тогава не иска да тръгне с него? Какво я кара да остане в един град, който само след няколко часа ще се превърне в пожарище и касапница. Или не знае, че никой не дава пощада, понеже никой не я иска, тъй като е невъзможна?“

— Помисли, Фулвия, какво правиш — завика той отчаяно, хващайки я за ръцете. — Да бягаме, в името на всички богове, да бягаме. Погледни, последните роби си отиват. Вземете и моите сандъци. Да тръгваме, Фулвия!

Но Фулвия презрително се усмихваше.

— Аз оставам тук, мой любими! — със слаб глас отвърна тя. — Ще отпразнуваме нашата сватба тук, в Картаген, където боговете ми пратиха щастието да те срещна за пръв път. Ти ще ме защитаваш от всички опасности, а аз ще ти се отплащам с нежна и страстна любов.

Фегор, пребледнял като платно, махна с ръка. След това се обърна към нея и каза с променен глас:

— Добре! Оставам. Но проклинам часа, в който те срещнах и се влюбих в теб. Защото ми беше за пръв път и аз ти отдадох душата си, мислите си — вече не бях същият Фегор, който се присмиваше на всичко и над всеки. Ти ме прероди — и сега аз ще загина. Ако с мен беше онзи Фегор, който не те познава, в този момент щях да съм на кораба, при другите. Но ти…

— Прощавай, Офит! Бъди щастлива! — извика Фулвия, без да обръща внимание на думите на Фегор, гледайки как Офит се отдалечава от двореца към пристанището. След това уморено въздъхна и се отпусна върху една скамейка на високата тераса. До нея седна и Фегор.

Планът на Хирам излезе отчасти сполучлив. Корабът, на който се качиха той, Офит, баща й, Сидон, Тала и всички нумидийци, се промъкна през неприятелската флота, унищожавайки с бронирания си нос всичко пред себе си. Един или два изпречили се на пътя му кораба бяха почти пречупени и веднага потънаха. След него се промъкнаха още няколко картагенски съда, но римляните скоро се съвзеха и преградиха изхода. Завърза се бой и картагенските моряци бяха принудени да се върнат обратно в пристанището. След тях напираха и римляните.

В тясно за толкова много кораби място започна безпощадно унищожаване на последните морски сили на Картаген. На сутринта от тях нямаше нито един.

Виждайки неуспеха на останалите кораби, Хирам бе поискал да се върне, за да им помогне, но никой не се съгласи.

— С Картаген е свършено и никаква помощ не може да го спаси — казваше Герман. — Ние изобщо не можем да се върнем там. Ще отидем на родния бряг на древна Финикия, отдето сме дошли тук, ще я възродим и ще й оставим завет да отмъсти на жестокия железен Рим.

И корабът на бегълците от доскоро могъщия Картаген се понесе с дива скорост, напущайки завинаги брега, където се разигра безподобна историческа трагедия — загиването на цял един народ. Този народ можеше да спаси живота си и да избегне робството — но за това той трябваше да напусне морето и да се откаже от него завинаги. И народът предпочете да умре!

До кормилото на бягащия кораб бяха застанали Хирам и Офит. Очите на младата жена бяха пълни със сълзи, а взорът на воина бе мрачен и страшен.

— Бъди проклет, ти, горд и безпощаден Рим! — извика той. — Сега тържествуваш! Изтребвай враговете си, завладявай нови земи. Светът е голям, ще ти стигне. Но ще дойде ден и твоят край ще настъпи. Толкова поробени народи не могат да се държат под един крак. И тогава ще разбереш какво значи при постоянни победи да си победен. Ще се сетиш и за Картаген. Стените ти ще бъдат разрушени, в свещените води на твоя Тибър ще се къпят конете на враговете ти, а твоите храмове ще бъдат осквернени. И това време ще дойде. О, то няма да бъде далеч. Бъди проклет, Рим, трижди проклет!