Емилио Салгари - Последните дни на Картаген

Нощта беше безлунна, но зората наближаваше и въздухът бе напоен с някаква тиха мътна светлина. Лодките на жреците се виждаха добре въпреки голямото разстояние. От време на време Сидон подвикваше на гребците: „По-дружно! Равно! Хайде!“

Но и без неговото поощрение те си вършеха работата отлично. Тези хора бяха като челичени машини. Мускулестите им ръце без труд повдигаха и спускаха тежките весла и лодката почти летеше по морските вълни. В полупрозрачната светлина неясно се очертаваха контурите на бягащите лодки и силуетите на хората в тях. Между мрачните фигури на жреците острият поглед на Хирам съзря строен женски силует.

— Офит! — извика силно той. Но Тала бързо му затвори устата.

— Не прави глупости! — каза той. — Остави ме да продължа да играя ролята на пратеник на Съвета.

— Каква полза от това? — неволно попита Хирам.

— Откъде знаеш дали тези проклети жреци не са получили заповед да не предават Офит жива в ръцете на чужди хора — отговори Тала. — Какво искаш, да я убият пред очите ни ли? Разбира се, ние ще отмъстим така, че земята да потрепери, но нима това ще те удовлетвори! Не, по-добре седни и мълчи.

Хирам с въздишка се отпусна на скамейката редом с робинята и започна да я разпитва какво е станало, докато са били разделени с Офит.

Робинята тихо му разказа това, което й беше известно, но то бе твърде малко.

— Стоим в храма повече от петнайсет дни, господарю! — продължаваше успокоилата се девойка. — С господарката ми всички се отнасяха добре, но не беше така и с мен.

— Идвал ли е тук Герман или Теоур, мъжът на Офит?

— Не. Не виждахме абсолютно никого. В това време лодката беше стигнала съвсем близо до бегълците. Те се бяха хванали здраво за веслата, за да помагат на гребците, но понеже не гребяха в такт, лодките още повече забавяха ход.

— Хвърлете веслата! Спрете! — извика повелително Тала. И без това смущението се засили: едни викаха, че се предават, други ги караха да мълчат и да продължат бягството. Най-после един треперещ глас се извиси над останалите:

— Какво искате от нещастните служители на Танита?

Ние сме бедни. Защо ни гоните?

— Ние действуваме по заповед на Съвета на сто и четиримата — отговори Тала. — Предайте се и бъдете спокойни. Не сме морски разбойници, а картагенски войници!

Лодките бавно спряха и след минута Хирам беше в едната от тях, където до скамейката лежеше Офит.

— Хирам! — радостно извика Офит, протягайки ръце към него.

— Другата лодка! Другата лодка! — изкрещя някой в тоя момент.

Всички се обърнаха: наистина, използувайки положението, забравената за минута ладия се беше обърнала към Картаген и бързо се отдалечаваше. Хирам веднага разбра на каква опасност се излага: от преследвач щеше да стане преследван. Ако не успееше да стигне ладията, преди да е влязла в пристанището, това щеше да се случи. За един миг Офит бе пренесена при хората на Хирам, греблата на жреците взети и лодката отново се впусна в шеметна гонитба.

Този път обаче щастието измени на Хирам: въпреки че нумидийците гребяха пряко сили и лодката хвърчеше — разстоянието не намаляваше.

— Гребете по-силно! Още! Още! — викаше Сидон непрекъснато към облените в пот гребци.

Внезапно бягащата лодка зави и почна да се отдалечава в съвсем друга посока. Хирам се обърна и видя целта й: това бяха две триреми, които досега не се виждаха, защото бяха зад дългия нос между Утике и Картаген. Но сега се очертаха съвсем наблизо. Нумидийците също ги забелязаха и отпуснаха веслата, за да се хванат за мечовете.

— Картагенски бойни триреми — промърмори Сидон, разглеждайки бързо приближаващите кораби. — С тях не можеш да се оправиш нито със сила, нито с хитрост. Боговете все още не са с нас, Хирам.

— Ах! — каза в този момент Офит. — Това са триремите на баща ми. Познавам ги много добре. Герман се връща сега с тях от Утике. О, Хирам, какво ще стане пак с нас?

— За веслата, гребци! — неочаквано за всички извика Хирам. — И дръжте оръжията готови.

— Мислиш, че можем да направим нещо в открит бой? — попита Тала.

— Не, но почакай и ще видиш. Хайде, напред! — подвикна Хирам. — Сидон, право към по-голямата трирема. Тя е любимката на Герман и старецът сигурно е там. Аз ще се обясня с него.

Лодката заплува в указаната посока и след няколко минути бе там. Първата лодка вече бе пристигнала и пътниците й се намираха върху палубата на по-малката трирема.

— Хей! Вие от кораба! — извика силно Хирам. — Спуснете стълба. Искам да говоря с господаря ви.