Емилио Салгари - Последните дни на Картаген

— Предчувствувам — шепнеше Хирам, разхождайки се със стиснати юмруци, — че сега навеки ще загубя Офит. Моето щастие, за което мечтаех, загива! О, защо напуснах Тир?

— Ако беше останал там, сигурно щеше да я забравиш, така ли? — попита със слаб глас застаналата до него Фулвия.

— Да забравя Офит? — като луд извика Хирам. — Не! Никога! Това не може да стане! Ще я обичам, докато сърцето ми тупти и в жилите ми тече кръв.

Фулвия го изгледа втренчено и каза с още по-тъжен глас:

— И ти ще бъдеш щастлив, Хирам! Ние, по-грамотните етруски, знаем и част от тайните на неизвестното. Аз мога да чета по звездите, по шума на вълните и по хиляди други предмети, непонятни за вас. И ти повтарям, че любимата ти ще бъде спасена и ти ще си щастлив!

— А можеш ли да узнаеш какво те очаква теб, дете? Какво е твоето бъдеще? Ще бъдеш ли щастлива?

— Аз ли? — попита девойката и сълзи бликнаха в очите й, но тя веднага се сепна и добави: — Нима аз нямам верния, пламенно любещ ме Фегор? Какво би ми попречило да бъда Щастлива?

Хирам поклати глава.

— Не лъжи пред лицето на смъртта, Фулвия — каза той. — Аз, струва ми се, знам тайната ти.

Фулвия силно пребледня.

— Моята тайна? — разтреперана попита тя. — Но… — Думите й бяха прекъснати от силен грохот. Мечовете на нумидииците бяха свършили работа и блокът бе изваден от гнездото си. Силен вик на радост огласи залата.

Тала бързо се покачи върху купчината столове и маси, поднесе факлата си към зеещия отвор и внимателно го разгледа.

— Нищо не се вижда — каза той полугласно, — изход има, но къде ли води?

След минута смелият воин се пъхна в дупката и бързо се намери в просторна стая, пълна с бурета. Това беше виненият склад на храма.

След Тала се качи и Хирам, после Сидон, а след него и останалите.

Провирайки се между буретата с вино, войниците хвърляха алчни погледи, но Хирам строго бе заповядал да не се докосват до съблазнителната течност. Скоро в единия край откриха малка вратичка, която отвориха без особени усилия. Навсякъде цареше мъртва тишина: това особено безпокоеше Хирам. Той предпочиташе открита схватка пред тази тайнствена обстановка. Опасяваше се най-много да не би жреците да са напуснали храма и да са отвели със себе си Офит. Но Сидон побърза да го успокои.

— Това е изключено! — авторитетно каза той. — Тези дългополи богослужници не могат да вървят бързо. Да тгеят химни и да заклинат — на това са майстори. Но когато трябва да работят с ръцете — всичко тръгва наопаки. Или може би могат да съперничат на нашите хора в гребането? Само едно е лошото: да не са счупили или откарали навътре в морето нашата лодка. Но едва ли са толкова досетливи. Групата обиколи всички стаи и помещения, но навсякъде намираше само разхвърляни дрехи, вещи и пълно безредие. Така че предположението на Хирам, че храмът е останал съвършено необитаем, се потвърди. Последният не бе на себе си от ярост: резултатът бе съвсем неочакван и Офит още веднъж изчезна неизвестно къде.

В този момент до тях долетя тихо стенание. Всички се хвърлиха по посока на гласа и срещнаха двама нумидийци, които носеха полупримряла девойка. При нейното появяване Хирам изтръпна: това беше любимата робиня на Офит, която преди време бе посетила гемията заедно с господарката си. Но в какво състояние бе тя! Дрехата й бе превърната в парцали и върху хубавото й бронзово тяло личаха следи от бич. Лицето й почти се бе вкаменило от ужас. След дълги грижи от страна на Фулвия нещастната робиня проговори.

— Господарката ми беше тук — каза тя, — но по едно време жреците я събудиха и бързо я откараха нанякъде. Помолих ги да не ме разделят от нея, но те грубо ми отказаха. Тогава се скрих и след това съм загубила съзнание.

— Можеш ли да ни покажеш пътя, по който избягаха жреците? — попита Хирам. — Но внимавай добре, защото от това зависи спасението на господарката ти.

Робинята наметна попадналата й дреха на някой от жреците и бързо ги поведе.

Помощта й беше повече от полезна. Първо, защото трябваше да се загуби много време, докато се излезе от безкрайните коридори, стаи и тераси на светилището на Танита, и, второ, защото тя знаеше най-краткия път до морския бряг. След няколко минути всички бяха там. Вик на радост се изтръгна от устата на Хирам. На два-три километра навътре на повърхността на морето се полюшваха две лодки.

— Това са те! — извикаха всички. — Ще можем да ги настигнем!

— Само ако лодката ни не е изчезнала — промълви Сидон. За щастие лодката бе намерена, спусната и веслата като криле на огромна птица я понесоха напред.