Емилио Салгари - Последните дни на Картаген

Мъчително се нижеха дните на бездействие — два, три, седмица, — Фегор не се явяваше, но и никой не търсеше Хирам. Значи шпионинът бе удържал на думата си и не го бе предал.

В това време Хирам бързо се поправяше: изгубените сили отново се събираха в челиченото тяло.

Едва на осмия ден Фегор дойде. Беше в най-лошо настроение: лицето му бе намръщено, а челото изпъстрено с множество бръчки. Беше толкова замислен, че дори не отговаряше, когато го питаха нещо.

— Значи носиш много лоши новини — каза Хирам, като го видя.

— Да! — мрачно отвърна шпионинът. — Днес от Рим пристигна делегация. Тя предаде ужасни вести.

— Какви? — в един глас попитаха всички.

— Рим иска родината ни да престане да съществува!

— Какво? Картаген? — не вярвайки на ушите си, извика Хирам. — А жителите?

— На тях е позволено да се преселят навътре в страната. На осемдесет стадии далеч от морето могат да си построят нов град.

— Позор! Позор! — викаше Хирам.

— Смърт на Картаген, и то не в честен бой, а…

— Да оставим политиката настрана — прекъсна го Фегор. — Стар закон е, че заповядва по-силният. Рим е по-силен или по-подъл, следователно правото е негово. А сега имам новини, интересуващи лично теб. Както виждаш, постарал съм се да ти услужа. Офит е затворена в стария храм на Танита, гдето е и статуята на Мелкарт.

— А храмът охранява ли се? Има ли много жреци?

— Около петдесет. Освен тях има и специални пазачи на твоята любима.

След тези думи Фегор се обърна и тръгна към застаналата настрани Фулвия.

— Е, Фулвия? — каза той. — Нали няма да забравиш обещанието си, ако аз изпълня моето?

— Да — отговори с наведени очи девойката. — Ако ти спасиш Офит, аз ще бъда твоя. Може би такава е съдбата ми.

— О, Фулвия! — страстно извика Фегор. — Аз зная, че ти ме ненавиждаш и презираш, но моята любов е тъй силна, че ще победи омразата на твоето сърце.

Фулвия мълчаливо повдигна рамене.

В това време Хирам замислено бе отпуснал глава: по лицето му бързо минаваха тъмни сенки.

— Намери ли някакъв изход, вожде? — обърна се към него Фегор. — Според мен всяка минута е скъпа. Римляните няма да ни оставят още дълго време на мира. Може би след няколко дни ще бъде късно да почнеш, защото Съветът очаква да бъдем нападнати и по море, и по суша.

След къса пауза той продължи.

— Можете да мислите за мен каквото искате. И какво от това? Вие ми казахте, че съм бил подъл. Но аз ви отговарям, че съм такъв само за хората, но не и за отечеството си. И моето сърце, въпреки че е шпионско, тупти за него. Да, ние ще се бием. Все още има благородни хора сред стените на Картаген. Но дали всичко това няма да бъде напразно? Ще имаме време пак да поговорим. Кажи ми, ще бъдат ли достатъчни твоите хора, ако решим да нападнем храма?

— Сигурен съм в туй! — кратко отговори Хирам.

— Добре. Довечера след залез слънце ще дойдеш с другарите си на пристанището. Ще ви чакам там с лодка и ще отплуваме за храма на Танита. Там ще ви покажа къде е скрита Офит и къде да се спасим в случай на опасност. Изобщо ще ви помогна във всичко, което мога.

— И не забравяй, че всеки миг ще съм с теб — каза Хирам, като стана и се приближи до Фегор. — При най-малкото съмнително движение ще бъдеш убит.

— Глупости! — отвърна хладнокръвно шпионинът. — Ти си най-недоверчивият човек, когото съм срещал. Нима досега нямах възможност да те предам сто пъти? Но ползата от това би била загубата на Фулвия и обещания от теб талант. Хайде стига. И така — до довечера. Ще се видим на пристанището.

Той тръгна към вратата и погледна етруската с някакъв особен поглед. Във взора на този човек, погубил толкова хора, сега светеше дълбока нежност и тъжно силно чувство.

Любовта към Фулвия наистина бе изпълнила цялата му душа и той бе загубил душевното си спокойствие.

Фулвия забеляза, че този молещ поглед е насочен към нея, но остана съвсем равнодушна и с нищо не отвърна на прощалния му взор.

Фегор обезкуражено махна с ръка и излезе.

— Сега шпионинът ни каза истината — каза Тала на Хирам. — Ако се забавим, рискуваме да се погубим.

— Да, имаш право. Ще се опитаме да вземем Офит, а после ще решим какво да правим по-нататък.

Фулвия живо се обърна към Хирам и попита с разтреперан глас: „Когато освободим Офит, незабавно ще напуснеш Картаген, нали?“

— И аз самият не знам — отговори Хирам. — Във всеки случай ти ще бъдеш навсякъде с нас: ако не поискаш да останеш тук, разбира се.

— О, не, не! — отговори нервно Фулвия, но се сепна. — Аз трябва да остана — добави тихо тя. — Аз няма да видя пак гълъбовото небе на прекрасната си родина. Така е пожелала всемогъщата Съдба!