Емилио Салгари - Последните дни на Картаген

След уморителната и нещастна втора пуническа война Картаген, доверявайки се на сключения с Рим договор, започна пак своя стар живот. Отново неговите кораби браздяха водите на океаните; отново градът пое колосалната си търговия по четирите краища на света и съкровищата почнаха по стар навик да се трупат в него. Но тези богатства бяха достояние на малцина: на ония, които държаха цялата власт и презираха правата на масите.

„Отците на отечеството“ не се грижеха страната да стане пак могъща и страшна, не се стараеха да организират флота и армия от свои хора. Цялата охрана на града бе предадена изцяло в ръцете на наемна войска. Картаген се крепеше вече само на наемници и минала слава!

А Рим кроеше планове.

Там сякаш във въздуха витаеха думите: „Картаген трябва да умре! Рим ще царува над света!“ И последните години той методично се готвеше за нова борба на живот и смърт.

Там се строяха огромни военни кораби; събираше се войска и в тази войска основният елемент бяха не наемните, както в Картаген, войници, не алчните и продажни авантюристи, продаващи кръвта си за злато, а хора, влезли съзнателно във войнишките редици, знаещи къде отиват и за какво ще се сражават. И Рим напрягаше всичките си сили, защото не беше сигурен дали Картаген няма да роди някой нов Амилкар или Анибал. Високата култура на тази силна република криеше неизтощим запас от сили и средства за борба. Наистина сега тя бе унижена, но всички виждаха как с поразителна скорост се оправя. Наистина в нея царуваха разпри и я нямаше вече онази любов към родината, но кой можеше да знае какво ще стане утре?

Може би някой щеше да съумее да заговори с картагенците на понятен за тях език; някоя могъща ръка щеше да създаде от разбърканата и пъстра маса едно цяло и да поведе в бой неизброими пълчища. И отново, както в дните на Анибал, да внесе в самото сърце на Италия огън и меч!

А в Сената в Рим още звучаха думите на Катон: „Картаген трябва да бъде разрушен!“ И Катон не напразно отправяше тези думи към римските граждани. Като пратеник на Рим в Африка той със собствените си очи бе виждал колко неизтощими са картагенските военни сили. И в Рим никой не се съмняваше, че когато и да е, Картаген ще се обедини с народите от Изтока, бранещи от Рим собствената си независимост, а срещу подобна коалиция борбата би била невъзможна дори и за „железния“ Рим.

Обстоятелствата се бяха стекли благоприятно за последния. В Африка той имаше мощен съюзник, коварния Месинис, заклет враг на Картаген. И неукротимият нумидий-ски лъв, възползувайки се от покровителството на Рим, нанасяше удар след удар на своя враг. Той му взе богата територия, служеща на Картаген като керванска спирка към Сахара.

След Емпориз последва нападението на Фиска, после Месинис посегна на остров Ороскоп. Картаген не изтърпя: срещу него бе изпратена петдесетхилядна армия. Но изглежда щастието бе обърнало вече гръб на Републиката: цялата й войска беше унищожена. А Рим, възползувал се от този случай, завладя Утике, въоръжи осемдесет хиляди души и се готвеше да ги изпрати срещу смъртния си враг.

Черни облаци се тълпяха на хоризонта на нещастния Картаген и хвърляха върху него зловещите си сенки. Бяха избрани и военачалниците, които щяха да му нанесат смъртоносния римски удар. Това бяха изкусните стратези Кай Марий Цензорин и Марций Манлий Непот. Под техните знамена заставаха само стари, калени в битки ветерани.

Посланиците от името на Съвета на сто и четиримата отдадоха града на милостта на Сената. Но тогава милост значеше слабост. А слабият всякога е длъжен да отстъпва мястото си на по-силния.

Рим с чиста съвест обеща, че правата на Републиката ще бъдат запазени: свобода на жителите й, автономно управление и териториална неприкосновеност. В замяна на това Картаген трябваше да даде триста души заложници от най-знатните семейства и всичкото си оръжие. В договора имаше и една особена точка. В нея се разглеждаше неприкосновеността на всички територии, но не се споменаваше за Картаген, ядката на раздорите!

След като бяха изпратени заложниците и оръжието, всички разбраха грешката: но направеното не можеше да се поправи. Тревогата растеше с всеки час. Населението открито се вълнуваше. Всякаква работа бе прекъсната: градът гъмжеше като разбунен кошер. Понякога се чуваше, че римляните са вече наблизо: тогава наставаше истинска паника.

Именно в тези неспокойни дни Хирам и спътниците му очакваха известия от Фегор.