Емилио Салгари - Последните дни на Картаген

— Но кой си ти? — чу се отгоре нечий глас. След кратък оглед той добави: — Имай предвид, че тук са повече от сто и петдесет добре въоръжени картагенски войници.

— Стига си бърборил! — прекъсна го нетърпеливо Хирам — Ще се кача сам. Или сте толкова храбри, та се страхувате дори от един, когато вие сте сто и петдесет?

— Дявол! — разсърдено отговори гласът. — Но кой си ти? Познаваш ли господаря ми?

— Той се казва Герман и аз трябва да говоря с него по много важна работа.

— Добре, за кого да доложа на господаря?

— Кажи, че с благородния Герман желае да говори Хирам — съратникът на Анибал. Сигурно си го чувал?

Името бе познато на целия екипаж. На палубата се вдигна същинска врява. Десетки гласове повтаряха това име и всички се надвесиха над лодката, за да видят по-добре знаменития вожд.

Веслата от триремата се спуснаха и тя намали бързия си ход. Веднага след това през борда бе хвърлена въжена стълба.

Хирам се наведе над седналата Офит.

— Залагам всичко на една карта, Офит. Оттук ти ще чуваш всичко.

— Не бих ли могла да ти помогна — с насълзени очи попита девойката.

— Може би. Но да видим най-напред какъв прием ще ми окаже баща ти.

След това, като се обърна към хората си, каза: „Може би сега се виждаме за последен път. Давам на всички ви свобода. Ако искате предайте се.“

— Никога! — извикаха всички в един глас.

— Никак не ми се иска да намеря гроба си в корема на Ваал-Молох — добави навъсено Сидон.

След малко Хирам бе на неприятелската палуба всред тълпа от напълно въоръжени войници.

— Път! — извика той със звънък глас.

Всички се отдръпнаха и Хирам се намери пред висок, облечен в черно старец.

— Хирам — произнесе той удивен, — това наистина си ти. И си се осмелил да стъпиш на моя кораб, като знаеш, че на него има само мои войници.

— Но и аз не съм сам. С мен е моят меч! — с горда усмивка рече Хирам.

— Но те ще те обезоръжат!

— Не ви съветвам да правите това. Картаген и ти сега имате голяма нужда от хора, а ти знаеш, че при подобен опит много от най-добрите ти бойци ще паднат.

— Богове! Но за какво най-сетне си дошъл?

— Ти забравяш, че Картаген е и мое отечество. А сега него го грози страшна опасност. Дойдох да те помоля да предложиш моя меч за обща защита.

— Но ти си осъден на вечно изгнание?!

— Само че се върнах.

— Законът гласи: за изгонен от Картаген и върнал се неопростен — смърт!

— Глупав закон, измислен от вас. Или Картаген има достатъчно защитници, та мечът ми е излишен? Или римляните вече са победени? Или е сключен мир?

Като удари падаха думите на гордия воин върху побелялата глава на патриция и наобиколилите го войници. Всички стояха като приковани: защото всичко казано бе истина. Републиката бе пред лицето на разрушенията, пожарищата и убийствата. Следователно всяка ръка бе скъпа. А Хирам неведнъж бе доказвал, че е велик вожд и само мечът му струва колкото цяла тълпа наемници.

— Кой ме осъди? — продължи с все по-усилващ се гняв Хирам. — Родината ли? Не. Ти, старче, с твоята безумна гордост ме прати на заточение. Защото ти казах горчивата истина право в очите — че Картаген отива към гибел, защото исках да продължим борбата с Рим, предричайки, че той ще ни погуби, ако не го премахнем от лицето на земята, И кой излезе прав? Вие се съгласихте и станахте роби на „железния“ Рим, но Рим не търпи роби, които живеят на свобода в родината си. Какви още мои вини знаеш ти? Че бях другар на непобедимия Анибал, погубен пак от вас? Или че аз, беден войник, имах смелостта да залюбя дъщеря ти — Офит? Отговаряй!

— Значи идеш да ми предложиш меча си? — каза най-после с видимо усилие Герман.

— Да, но не на теб, а на Картаген! — гордо отвърна Хирам.

— При какви условия? Колко таланта ще искаш за помощта?

Хирам презрително се усмихна, повдигайки рамене.

— За защита на роден край злато не се взема — каза той. — И защо ми е вашето злато? Аз съм богат: освен това не продавам кръвта си. Не. Не тъй ще ми заплатиш ти, Германе.

— Да, знам — прекъсна го старецът, — ти искаш ръката на моята дъщеря. Но тя си има вече мъж, който ще трябва да отстъпи. Ако не … — Но и той владее меча не по-зле от теб.

— Толкова по-добре. Може би той се намира тук, при теб? Ако не се е скрил, когато е чул името ми, разбира се.

Герман рязко се обърна.

— Теоур! — силно извика той. — Чу ли? Този човек те оскърбява.

Тълпата войници се раздвижи и пред Хирам застана строен красив момък в блестяща ризница. Той стискаше в десницата си дръжката на красив тежък иберийски меч. Лицето му беше бледо, но по него се четяха воля и смелост.