Емилио Салгари - Последните дни на Картаген

Навътре в морето, около пристанището на обсадения град, караулеше страшната римска флота, с която много по-малобройните и зле въоръжени картагенски кораби не можеха да се състезават. Последните се бяха прибрали по заповед на Хирам в пристанището, затваряйки пътя след себе си с масивни железни вериги.

Всички граждани, способни да носят оръжие, от децата до старците, а често и жени, бяха наредени по градската стена и пазеха да не се приближи неприятелят. Понеже през това време флотата бездействуваше, Хирам поиска и му бе дадено командуването на войската, имаща за задача да опази предградието Нефер. Римляните съвсем не очакваха такава енергична съпротива. Те смятаха столицата на финикийската колония за съвършено беззащитна, населението за дезорганизирано, изплашено, а укрепленията за безпомощни да издържат дори първия натиск.

Сигурен в това и надявайки се на лека победа, Манлий Цензорин, главнокомандуващият римската армия, незабавно след пристигането даде заповед за атака. Но го очакваше голямо разочарование. Вместо леката победа, за която мечтаеше, го посрещнаха град от камъни, хвърлени от безпощадните катапулти, стрели, разтопена смола и вряла вода. Нито една от грамадните стълби, изправени до стената, не достигна целта си. И настъпващите колони се сепнаха, спряха и бавно, в пълен ред, почнаха да отстъпват. В този момент върху тях неочаквано като вихър се нахвърли картагенската конница. Хирам бе измолил от Съвета разрешение за нападение и въпреки протестите на началника на конницата, Фамий, нападението стана и се увенча с пълен успех. Два от най-силните конни отряда със стремителен и буен бяг се врязаха в римските кохорти, всявайки сред тях смърт и ужас.

Първите неудачи на обезкуражената римска войска накараха Сената да повика обратно двамата консули и на тяхно място да прати новоизгряващата звезда, младия, енергичен и гениален вожд Корнелий Сципион заедно с консула Ливий Друз. Първият, доста изкусен дипломат и стратег, бе успял да подкупи вожда на картагенската кавалерия Фамий и последният премина в римския лагер с около петстотин конници.

Дълбоко униние бе настъпило сред стените на обсадения град. Вътре имаше повече от половин милион хора, лишени от обичайното си спокойствие, без достатъчно храна и с непрекъснато витаещия призрак на настъпващия глад. А Съветът на сто и четиримата си губеше времето в безполезни решения и спорове.

Хирам не можеше да се примири с мисълта, че отечеството, му ще загине. Едва в последния момент той си спомни за спасението на Офит и за собственото си спасение.

— За нас има още един, последен изход — каза той на Герман. — Когато настъпи последният час и по улиците настане обикновена касапница, ние всички, заедно с моите верни нумидийци, ще нападнем в някой ъгъл римската флота, когато хората и са на брега и грабят — и или ще си пробием път, или ще загинем всички заедно.

По време на този разговор Фулвия през цялото време плачеше.

— Защото няма да дойда с вас — отговори тя на въпроса на Хирам. — Дала съм клетва и не искам да я пристъпвам.

— Но какво ще правиш тук? Никой няма да те пощади!

— Няма да се нуждая от пощада! Моля те, Хирам, не ме питай повече. Тъй съм решила: и няма да си ида оттук. Спасете се вие и забравете за мен.

И Фулвия се обърна към стената, за да скрие развълнуваното си лице от недоумяващите погледи на околните.

Минаха недели, докато агонизиращият град приближи към своя фатален край. През това време голяма част от населението бе загинало в кървавите схватки с неприятеля, друга — от разразилите се с неописуема бързина епидемии, трета — от глад. Всичко годно за храна бе унищожено. Кавалерията отдавна бе престанала да съществува. Същата участ постигна и големите бойни слонове.

В този момент бе взето решението да избягат, като си пробият път с останалите непотопени картагенски кораби: търговски и военни.

Главната роля се падаше на военните. Те трябваше да нападнат караулещите по рейда римляни, да ги разбъркат, смутят и отворят път за останалите техни братя.

В това време останалите на сушата хора трябваше да правят същото: да преминат през войските по същия начин и да бягат към пустинята, където врагът нямаше да ги преследва.

И ето, съдбоносният час за изпълнението на този дързък план настъпи.

В двореца на Герман започна трескава работа: робите му прибираха всичко по-ценно в тежки обковани сандъци.

Офит и Фулвия седяха в стаята на Герман. Скоро при тях дойде и Хирам.