Емилио Салгари - Последните дни на Картаген

Веслата се спуснаха и лодката отново запори сънливите вълни на залива.

Няколко уморителни дълги минути и тя леко се удари в мекия крайбрежен пясък.

В този момент рязък глас разсече нощната тишина.

— Какво беше това? — разтревожено попита Сидон стария воин.

— Сигурно някаква морска птица — отвърна воинът. — Виж чайките, които хвръкнаха, когато се приближихме. Ако тук някъде имаше човек, те нямаше да стоят така спокойно.

Целият отряд, с който за общо учудване беше тръгнала и Фулвия, предпазливо слезе на брега, премина близката дюна и се приближи до група палми, разхвърляни безредно в подножието на доста висок хълм и скриващи в сенките си крепостната постройка.

— Знаеш ли къде е затворът? — попита Сидон, като догони вървящия напред Хирамов другар.

— На онзи хълм — посочи запитаният пред себе си. — Този пункт беше по-рано така добре укрепен, че се смяташе за един от най-непревземаемите в цялата картагенска република. Когато аз бях комендант тук, гарнизонът се състоеше от двеста човека. Сега сигурно е значително подсилен Предвид обявената ни от Рим война.

— Хм … — загрижено промълви Сидон, — това прави нашата работа още по-лоша. Как ще оправим цялата тая каша?

— Казах ти вече, че няма нищо трудно — каза вървящият до него воин. — Слушай: оттук почва един таен вход, който води право в стаите на коменданта, и ние още с първата крачка ще завладеем главата на крепостта. Без него гарнизонът ще бъде напълно дезорганизиран и следователно безопасен. Особено много разчитам на това.

В най-гъстата част на гората, заобикаляща старото здание, отрядът намери висока купчина камъни, изкусно маскираща входа на тъмна и ниска пещера.

— Точно тук трябваше да дойдем — каза водачът. — Сега най-важното е вниманието: една погрешна стъпка, най-малкият шум и цялата ни работа пропада. Вървете след мен и се старайте да пазите пълна тишина.

И всички потънаха в зеещия, черен и неравен проход, който по големина и вид напомняше средна, естествено напукана скала. След дълго и уморително скитане по безкрайните извивки на подземието водачът спря най-сетне пред ниска бронзова врата, издялана в груба странична дупка. Той направи знак на другарите си да спрат, придърпа Сидон до себе си, заслуша се дали зад вратата няма някакъв шум и бързо натисна едно едва забележимо копче. Вратата леко се отвори и двамата потънаха вътре.

Старият ветеран не се лъжеше. Стаята, в която се озоваха, беше действително на коменданта на крепостта. Оставаше само да се намери начин как да го заловят — и половината работа можеше да се смята за свършена.

— Тсс! … — прошепна изведнъж Сидон. — Чувам, че някой слиза по стълбите. Ако е комендантът — внимавай: всяка грешка би струвала живота на всички ни.

В този момент вратата на стаята се отвори и на прага застана мъж — среден на ръст, около петдесетте, облечен в тежка ризница. В дясната си ръка държеше бронзов светилник, който разпръскваше наоколо бледа и трепкаща светлина. Още не беше се затворила вратата зад гърба му, когато Сидон скочи с мълниеносна бързина и го повали на пода с удар.

В това време другарят му с ловко движение хвана падащия светилник и го поднесе към лицето на лишения от възможност да се защитава комендант.

— Не го стискай толкова за гърлото, Сидон — каза воинът шепнешком. — Страхът и без това е сковал гърлото му. А сега трябва да отговаря на въпроси.

— Кои сте вие? Римляни? — прохриптя дошлият на себе си комендант.

— О! За това можеш да бъдеш спокоен — отвърна Сидон, — но които и да сме, съвсем нямаме намерение да посягаме на твоята крепост и на живота ти. Искаме само да знаем къде се намира раненият воин, заловен вчера и доведен тук.

Комендантът погледна с полуучмден, полулукав поглед питащият, като че ли имаше намерение да да започне някакъв съвсем друг разговор, но едно съвсем леко стискане на пръстите на Сидон около врата му, го накара веднага да се върне на въпроса.

— Твърде е трудно да се каже — започна той. — Входовете на това здание са много объркани, и без план не мога да ви кажа къде е затворен пленникът.

Сидон се замисли за миг и след туй каза с глас, който не търпеше никакво възражение:

— Ще ни заведеш още сега при пленника. И помни, че ножът ми е в гърба ти. Най-малкото съмнително движение и ще бъдеш убит.

Комендантът разбра, че Сидон не се шегува и след като се огледа безпомощно наоколо, бавно тръгна към вратата.

— Предупреждавам ви — каза той, — че в стаята, в която е пленникът, има специално поставена стража. Не обвинявайте мен, ако тя вдигне тревога.