Емилио Салгари - Последните дни на Картаген

— А сега какво ще правим? — попитаха нумидийците.

— Вървете след мен. Познавам тези места — кратко отвърна Сидон.

След четвърт час бърз ход групата стигна до една доста голяма полуразрушена кула, остатък от укрепленията, които картагенците бяха издигнали по цялото крайбрежие по време на пуническите войни. После, след сключения с римляните мир, те бяха лекомислено напуснати или оставени с по един-двама надзиратели.

От върха на кулата кормчията внимателно разгледа далечната тъмна равнина на морето.

— Нищо! — каза той. — Дори не ни и гонят. Сигурно си мислят, че сме потънали до един.

— А Хирам? — с тревожен глас попита Фулвия.

— Ще чакаме до утре — мрачно отвърна кормчията, — утрото все ще ни каже нещо ново.

Но настъпилото утро не им донесе нищо ново. Морето беше пусто и нямаше следа нито от кораба на Хирам, нито от този на Герман. Сидон дълго се разхожда замислен по широката площадка на старата крепост. Най-сетне сякаш му дойде някаква успокоителна мисъл, защото бръчките по челото му се поизгладиха и погледът му не беше тъй мрачен. След това извика двама от най-ловките си нумидийци и им каза: „Познавате този остров, нали?“ — „Да“ — в един глас отговориха те.

— На северния бряг има малко пристанище, в което свободно могат да се поместят няколко корабчета. Не е чудно корабите на Герман да са спрели там след нощните неприятности. Следователно няма да ви е трудно да узнаете нещо за участта на Хирам и Офит. Оставете оръжието си, преоблечете се като прости рибари и узнайте всичко, каквото можете. И не забравяйте, че от бързината и сръчността ви зависи може би спасението на всички ни.

— Има ли в теб поне малко надежда да намериш Хирам жив и да го спасиш? — с безпокойство попита Фулвия, след като двамата пратеници слязоха от кулата и се скриха в близката гора.

— Ако не е убит — уклончиво отвърна Сидон, — където и да са го скрили, ще го намеря и спася. За това можеш напълно да се довериш на стария Сидон.

— Да, ти ще го спасиш — тъжно отговори етруската, — но само за да го дадеш на Офит. Ако, разбира се, тя през това време не бъде дадена насила на другия си мъж. След туй, което стана нощес, Герман едва ли ще чака повече.

Сидон забеляза как при тия думи лицето на девойката леко се проясни и някаква странна усмивка заигра по устните й.

— Кълна се в Мелкарт — извика старият моряк, — това изглежда би ти доставило голямо удоволствие?

— Защо мислиш така? — попита Фулвия леко зачервена.

— Ох. Аз съм вече стар и опитен в любовта. Сигурен съм, че любиш Хирам и сама се страхуваш да го признаеш.

Девойката не отвърна нищо. Сидон се обърна към морето и с разсеян поглед гледаше искрящите на слънцето вълни.

Внезапно той нададе слаб вик и посочи с ръка към морето: там, не много далеч, се виждаше голям търговски кораб, идещ сякаш право към тях.

— Какъв е този кораб? — със страх попита Фулвия. — Дали не ни носи нови беди?

Кормчията дълго се взира в приближаващата трирема и намръщеното Му лице добиваше все по-радостен израз.

— Познавам този кораб, знам го! — весело нареждаше той, потривайки ръце. — Това е корабът на Гако, моя най-добър приятел, на когото веднъж, по време на бой с гръцки пирати, спасих живота. Почакай тука, Фулвия. Ще ида до брега и ще се опитам с викове да привлека тяхното внимание.

Като слезе като вихър по стълбите и премина за минута пясъчната дюна, отделяща старата крепост от морския бряг, кормчията тури ръце на устата си като тръба и извика с пълно гърло: „Ей, вие от кораба!“

— Ехей-ей! — отвърнаха от триремата. — Кой вика?

— Има ли на борда ви един Гако?

— Да. Това е господарят ни!

— Ей, Гако! Тука! На земята! Аз съм Сидон! Сидон от Тир. — Веднага след това от триремата се отдели ладия с няколко гребци.

След малко тя стигна брега и един човек със среден ръст, загърнат в широк плащ, се хвърли в обятията на кормчията.

— Сидон! Ти? Какъв вятър те е довеял тук? Мислех, че продължаваш да търгуваш в Картаген. Но защо си сам? Къде е Хирам?

— Уви! — с въздишка отговори Сидон. — Не само че не знам къде е, но не съм сигурен и дали е жив.

— Но какво се е случило? Кажи ми всичко.

— Ти сигурно не си узнал още, че господарят ми преди известно време се провини пред Герман, един от най-могъщите членове на Съвета на сто и четиримата, и трябваше да бяга. Това именно направихме тази нощ, но на разсъмване ни настигна една от картагенските триреми и в момента, когато аз по заповед на господаря плувах към този остров, неговият кораб е бил превзет. Или господарят ми е убит, или — което считам за най-възможно — е взет в плен.