Емилио Салгари - Последните дни на Картаген

— Няма да казваш нищо — обърна се той към Сидон, — особено жените да не узнаят нищо. Скоро ще съмне и тогава ще определим къде се намираме и какво да правим.

— Струва ми се, че тук трябва да има пясъчни плитчини. Ако стигнем до тях, може би ще се спасим. Но корабчето ни ще отиде — завърши с тежка въздишка Сидон.

Нощта премина. Настъпи очакваният с такова нетърпение ден. Яростта на бурята бе утихнала, но гемията явно преживяваше последните си минути: държеше се едвамедвам над водата и всяка по-голяма вълна помиташе всичко от палубата й. Внезапно силен удар наклони целия кораб.

— Заседнали сме на плитко! — извика Сидон.

Положението стана още по-лошо: вълните налитаха, повдигаха го нагоре и при отдръпването си със страшна сила го удряха в дъното. След всеки удар корабчето се разрушаваше все повече и повече.

— Светлини! Иде някакъв кораб! — каза някой от екипажа.

И наистина към тях се приближаваше бързоходен тримачтов военен кораб.

— Остава едно — каза Хирам. — Да спуснем лодката. Наблизо има остров, където девойките ще могат да се скрият. Вземи ги и отплавайте!

— А вие, господарю?

— Аз ще нападна триремата. Ти ще чакаш да започна боя и да отвлека вниманието на врага.

— Но това е безумие, господарю. На нея има най-малко сто и петдесет войници.

— Знам. Но какво да се прави? Трябва да се спасят те.

През това време в пораздигналата се мъгла корабът се беше очертал съвсем и не след дълго стените на двата морски съда се долепиха. Веднага след това лодката бе спусната и тя тихо заплува към мержелеещия се в далечината остров.

Хирам нападна пръв. Неговите верни трийсет нумидийци с ярост се нахвърлиха върху четири пъти по-силния неприятел: ту бяха като малка вихрушка, която косеше всичко пред себе си, ту мечът на Хирам проблясваше наляво и надясно като светкавица и посичаше.

— Привет, похитителю на жени! — долетя в тоя миг насмешлив глас.

— Значи и ти си тук, шпионино? — отвърна със същия глас Хирам.

— Предай се!

Хирам се усмихна презрително и с бърз удар прободе един от най-близките нападатели. След няколко минути боят беше към края си: нумидийците един след друг падаха под ударите на многобройния неприятел и биваха веднага доубивани или хвърляни в морето. Други бяха завързани и откарани в трюма на триремата. Хирам остана сам.

— Хванете го жив! — прозвуча рязко същият глас. — За жив печалбата ще е по-голяма.

Възбудени от вида на касапницата, наемниците като вълци се нахвърлиха върху тежко дишащия Хирам. Над главата му увиснаха десет меча. Удар, втори и Хирам падна върху димящата от горещата кръв палуба.

През това време лодката продължаваше своя бяг към островчето, чиито тъмни контури се съзираха на няколко мили. Сидон беше сигурен, че отчаяният опит на вожда му ще завърши с неуспех, защото знаеше, че във всяка картагенска трирема има най-малко двеста души войници.

Забелязали мрачното настроение на кормчията, Офит и Фулвия всячески се стараеха да узнаят не допуска ли той и най-слабата възможност Хирам и неговият малък отряд да се спасят.

— Всичко ще се изясни, когато съмне и мъглата се вдигне — мрачно отговаряше той, — а сега трябва само да стигнем до острова.

— Нима и нас ни заплашва някаква опасност? — в недоумение попита Офит.

— Да, За жалост. Аз не вярвам Герман да се е задоволил да прати само преследвачи след кораба. Сигурен съм, че тук някъде наблизо караулят и други кораби.

Неуспял още да довърши изречението си, и в предутринната мъгла се появи огромна сянка.

— Не се плашете. Брегът е близко — викна Сидон към гребците. — Хайде дружно за веслата!

Но вече беше късно. Появилият се така неочаквано кораб, порещ вълните със страшна скорост, премина пред самия нос на малката лодка и в миг обитателите й се намериха в хладната морска вода. При падането Фулвия нададе силен писък. Веднага след това от кораба отвърна някакъв тревожен глас: „Теоур, чу ли? Този глас сякаш е на Офит?“

— Ей, хора! — раздаде се отривиста команда. — Живо във водата. Искам Офит жива или мъртва.

Сидон, който през това време яростно се бореше с вълните, усети внезапно в ръцете си някакво вкочанено и потъващо тяло. Това беше Фулвия. Като я хвана с едната ръка за натежалата от водата коса, със свободната той бодро почна да разсича вълните към чернеещия се съвсем наблизо остров.

Всички от лодката с изключение на Офит се бяха спасили. Офит или бе потънала, или бе заловена от хвърлилите се във водата войници на Герман.