Емилио Салгари - Последните дни на Картаген

— Марш от пътя, роби. Това е моята жена. Махнете се, ако ви е мил животът — гърмеше Хирам, като си разчистваше път към изхода с удари на страшния си меч.

Неговите хора го пазеха отзад.

Цялата група заедно с Офит, беше вече на изхода на атриума, когато се чу шум от оръжие и отряд добре въоръжени войници прегради пътя на Хирам.

— Предай се! — обърна се към последния началникът на дошлите войници. — Виждаш, че силите са неравни й всяка съпротива ще бъде безсмислена.

Хирам, който внимателно слушаше офицера и се вглеждаше в бронзовото му лице, с бързо движение захвърли меча си и се спусна към войниците.

— Войници на великия Анибал — извика той, — които аз, Хирам, водех в бой срещу римляните! С които излязох победител при Триземенското езеро! И ти, Каспа! Какво? Защо не ме убиете? Или стрелите ви са се притъпили, а мечовете ръждясали?

Предводителят на отряда широко отвори очи.

— Наистина ли това си ти, Хирам? Ти, стари приятелю? Нашият любим вожд, съратник и другар на Анибал?

— Да, Каспа, това съм аз!

— Другари — обърна се неочаквано центурионът към войниците си. — Другари. Чий меч ще се вдигне срещу Хирам? Кой ще тръгне против победителя на римляните и спасителя на Анибал?

— Слава и здраве на Хирам! Слава! — дружно отвърнаха войниците, като върнаха мечовете си в ножниците.

— Стари другарю — каза Каспа, обръщайки се към Хирам. — Пътят ти е свободен и бъди вечно и заслужено щастлив.

— В името на Съвета на сто и четиримата! — дочу се в този момент яростният глас на Герман. — Ще заповядам всички да бъдете разпънати, безумци! Месото ви ще бъде хвърлено на кучетата!

— Стига, стига! — пресече го Каспа. — Ти можеш да искаш да ни разпънеш, но дали Съветът на сто и четиримата ще се съгласи — не се знае. Ние сме цял отряд от най-добрите войници. А сега моментът е такъв, че всеки войник е скъп за Картаген. Рим ви е обявил война и техният флот вече плува към нашите брегове. Картаген ще загине, защото вие, подли търговци, защитавате родината си с наемна войска и чужди ръце.

— Рим ни е обявил война — понесе се глухо по кънтящата допреди малко от веселие зала.

Понесъл на ръце Офит, Хирам бързо излезе навън. Хората му бяха приготвили лодката и тя само чакаше, за да потегли. Когато Хирам понечи да сложи безчувствената Офит на една от пейките, забеляза, че му помага една женска фигура.

— Ти ли си, Фулвия? — зарадвано попита той.

— Да, аз съм, господарю — отвърна етруската. — Аз навсякъде ще следвам господарката си и теб. — Лодката с мъка се запровира между побеснелите вълни. Бурята се беше усилила и гребците трябваше да прилагат всичките си сили и умение, за да не я обърнат.

— Ето и светлините на нашата гемия — извика някой от нумидийците.

И наистина срещу тях се бяха появили фенерите на някакъв кораб, който сигурно беше гемията им. След няколко минути те бяха съвсем близо до нея.

— Хей, Сйдон! — извика Хирам.

— Тука, господарю! — отзова се старият кормчия. — Стана трудно да се държим в залива и излязох в открито море.

В същия миг една грамадна вълна обърна лодката. Всички изчезнаха във водата, а нямаше нито един, който да знае да плува. Макар и във водата, Хирам продължаваше да държи в обятията, си Офит, а Фулвия беше спасена от друг моряк. Благодарение на въжетата, които Сидон веднага беше хвърлил, след няколко минути всички бяха на палубата. Преживените вълнения не бяха сломили само силите на Фулвия. Тя веднага се зае да свестява Офит и след малко прекрасната картагенка отвори очи. А „имиолата“, гонена от вятъра и бурята, летеше. Бясната гонитба продължи цяла нощ. Всичко наоколо бе хаос: бурята се обърна в ураган и опитите на Хирам да остане в открито море отидоха напразно. Течението беше много силно, гребците капнаха и корабът отново бе върнат към бреговете на Утике.

— Лоша ни е работата! — промърмори Сидон, като погледна в трюма и видя, че се е събрала доста вода.

Самият Хирам, въпреки че от малък бе свикнал да се бори с бурите и морето, усети, че преживените събития и ужасът на отминалата нощ бяха вселили в душата му някакво страшно предчувствие.

— Увеличи ли се водата? — попита той Сидон.

— Да. Пукнатините са много големи.

— И ние ще потънем?

— Засега не още, но…

— Ще можем ли да се задържим до утре?

Кормчията взе лампата и я поднесе към входа на трюма.

— Вижте сам, господарю — рече той, сочейки надолу. Хирам надникна, ослуша се и пребледня: чуваше се ясно как водата струи навътре.