Емилио Салгари - Тронът на фараона

… А в Мемфис в същия този час ставаше друга драма. От сутринта целият град беше на крак: из града се движеше тържествено шествие. Божественият бик Апис отиваше към водите на святата река, за да закрепи с посещението си началото на земеделските работи. Звъняха струни на музикални инструменти свиреха рогове, биеха барабани.

В тълпата, събрана на площада по пътя на шествието със свещения бик, недалеч от двореца на фараона стоеше групата на тримата наши познати: там бяха Оунис, Миринри и преоблечената като улична врачка Нефер. Девойката беше печална и тревожно настроена.

Докато шествието с Апис, съпровождано от безчислено множество жреци в бели дрехи, вече се приближаваше към реката и Апис, влязъл до колене във водата, навеждаше към повърхността й красивата си глава, на площада се показа друго шествие: араби носеха позлатена носилка, на която върху възвишение, подобно на трон, полулежеше млада девойка с поразителна красота. Друга млада жена вееше лицето й с ветрило от щраусови пера.

— Дъщерята на фараона! Дъщерята на фараона! — викаха, отдръпвайки се, минаващите.

Като видя красавицата, Миринри се спусна към носилката, простирайки ръце към дъщерята на фараона.

— Ти си тук! Аз те намерих, о, божествена! — викаше той, като не откъсваше очи от лицето на младата жена.

Воините, съпровождащи носилката, биха се нахвърлили върху смелия, но с властно движение на ръката си Нитокрис, единствената дъщеря на Пепи, спря стражата.

— Кой си ти? Какво ти е нужно, юноша? — каза тя, лукаво усмихвайки се. Тя позна спасилия я някога от вълните на Нил Миринри и с тънкото си женско чувство разбра, че гореща любов беше довела юношата в краката й.

— Ти не ме познаваш, ти не можещ да се сетиш за мене — шепнеше скръбно Миринри. — А аз… Аз не мога да живея без тебе! Ти отнесе покоя ми. Оттогава, откак те видях как вълните на реката и твоето дивно тяло лежеше в обятията ми, и ти ме напусна, като си замина, чистият въздух на пустинята ми се стори напоен с отрова. Аз бродех като безумен: да живея далече от тебе… по-добре смърт! Но аз знаех къде да те намеря, твоят глас ме викаше, твоят лъчезарен образ ми показваше пътя. И ето, аз съм в твоите нозе!… Аз искам да бъда винаги при тебе! — с молба и жар в гласа говореше Миринри.

Отзад се чу слаба въздишка. Беше Нефер.

— Аз те обичам, страстно те обичам! — шепнеше Миринри, без да спуща горещите си очи от прекрасното лице на дъщерята на фараона. И този път като ехо на думите му послужи жален стоп, изтръгнат от побелелите устни на Нефер.

— Да бъдеш при мене — значи да бъдеш в двореца на божествения фараон, да стоиш на стъпалата на трона — каза Нитокрис замислено. Тя чувстваше как сладка нега обхващаше тялото й, как силно биеше и замираше сърцето в гърдите. Искаше й се да се докосне с ръце до протегнатите ръце на юношата, да го глади по лицето, да гледа в очите му и да слуша до безкрай звучната му и страстна реч.

— Дворецът на фараона… Стъпалата на трона… Но… Аз и сам съм син на Слънцето, в моите жили тече кръвта на божествения Ра. Аз имам право не да стоя като роб на стъпалата на трона, а като господар! — извика Миринри.

— Значи ти си Миринри?… Син на загиналия Тети.

— Нито дума! — се чу през редовете на стражата предупредителният глас на Оунис. Но Миринри не го чуваше. Той пиеше сладката отрова на първата юношеска любов, прекланяше се пред краката на любимата девойка — и за него не съществуваше външният свят.

— Без позволението на моя баща, фараона Пепи, аз не мога да направя за тебе нищо, о, юноша! — каза след малко колебание Нитокрис. Но като помисли малко, добави: — Но ако ти си готов на всичко…

— Даже и на смърт!

— Тогава следвай ме. Аз ще моля баща си. Може би…

— Без да довърши започнатата фраза, тя подаде знак на стражата, робите отново вдигнаха носилката на могъщите си рамене и шествието потегли към двореца на фараона.

Миринри вървеше, придържайки се с ръка за позлатената носилка. Той нищо не виждаше, нищо не чуваше: той само съзнаваше, че е така близо до него тази, на която беше отдал любовта си.

Стражата, като стегна редовете около носилката на Нитокрис, искаше да отдели Нефер, но младата девойка незабелязано се промъкна в шествието до вратата на разкошния дворец на фараона.

Оунис не се виждаше. Като напусна носилката и стъпи леко и грациозно на стъпалата, Нитокрис, колебаейки се, каза на Миринри:

— Ти ще почакаш тук, докато видя баща си.