Емилио Салгари - Тронът на фараона

По знак на Хер-Хор стрелците започнаха да обсипват корниза със стрели. В първия миг заговорниците се стъписаха, но бързо се окопитиха и събрани в една колона, се хвърлиха срещу обсаждащите. Започна се отчаяно, ужасно сражение. Биеха се гърди срещу гърди, сечаха се един друг, боричкаха се, търкаляха се по земята на кълбо и умираха от рани или от тежестта на стъпилите върху тях други войници.

Привържениците на Тети, които бяха около седем-осемстотин души, бяха изпитани, закалени воини. Всеки техен удар с меч поваляше мъртъв един враг, всяка стрела пронизваше по едно тяло. И тези хора, борейки се за живота и свободата си, се държаха като несъкрушима гранитна стена.

Противниците бяха млади, по-голямата част неопитни воини, които не се отличаваха с такова умение да се бият. И макар че на тяхна страна беше по-голямата сила, все пак първите редове на обсадените можаха с един натиск да си пробият път към града. Но успехът беше кратковременен: към обсаждащите от всички страни се стичаха подкрепления. Отново и отново блестяха мечове, звънтяха щитове, кръв се лееше, носеха се вопли на ожесточени воини и на земята се валяха трупове.

Сражението продължи до сутринта. А когато лъчезарният Ра се показа на хоризонта, в подножието на пирамидата Родопис се водеше безпощадна кървава разправа между тържествуващите победители над победените: от партизаните на Тети след боя бяха останали живи не повече от половината и те бяха покрити с ужасни рани и обезоръжени. Половин дузина царски писари бяха се разположили в подножието на пирамида с разтворени на коленете свитъци папируси. Върховният жрец на богиня Птах разпитваше пленниците и решаваше участта им. На по-простите войници отрязаха китките на ръцете, ушите и носа, а на по-знатните и които бяха играли ролята на ръководители, палачите отрязаха главите. Но никой не издаде тайната кой ги беше предвождал.

При Хер-Хор доведоха строен воин с гордо лице. Това беше Ато.

— Аз те познавам! — извика Хер-Хор. — Ти придружаваше Оунис и Миринри. Ти си един от главатарите, бунтовник, който въстава срещу божествения фараон. Ти ще бъдеш подхвърлен на мъки и убит, ти ще умреш от позорна смърт и тялото ти ще бъде хвърлено и изядено от нечисти животни, ако не откриеш де се крият бегълците!

Ато побледня, но презрително се засмя.

— Търси сокола в небесното пространство, гони рибката плуваща под водите на Нил! Тях ги няма и ти няма да ги намериш, а ще се срещнеш с тях само когато дойде часът на съд и разплата! — каза той.

И старият воин, който знаеше, че няма какво повече да губи, плю в лицето на върховния жрец. Дойде ред да побледнее и затрепера и Хер-Хор.

— Главата! Главата! — завика той, тресейки се с цяло тяло.

Но когато мечът на палача вече се издигна над главата на Ато, Хер-Хор поразмисли. Смъртта за воина не е наказание. Не, той ще подхвърли Ато на позор, той ще запази живота му, жалък живот на сакат човек, с позорното наказание — отрязване китките на ръцете. Като спря издигнатия меч на палача, Хер-Хор спокойно и безстрастно заповяда да отсекат на Ато китките на двете ръце.

Нито един стон не издаде старият воин, когато мечът блесна и на пясъка паднаха двете китки на ръцете му, а алена кръв рукна на фонтан…

— Бог отмъщава! — извика Ато, издигайки осакатените си ръце към небето. — От мое име и от това на безчислените жертви искам твоето проклятие да падне върху главата на този човек.

След това той отиде настрана, дето лекари превързваха ранените, като спираха кръвотечението и зашиваха раните.

Съдът изпълни своето страшно дело. Отрязаните глави, отсечените ръце, носове и уши бяха натоварени на отделни колесници и под военна стража отправени към Мемфис, за да ги покажат на фараона. Войската на Пепи, като взе със себе си своите убити и ранени, се строи в походни колони и под звуците на рогове напусна пирамидата. Робите-нубийци отнасяха на могъщите си плещи носилката с бледния, изнемощял върховен жрец. В подножието на пирамидата останаха само труповете на победените и няколкостотин жестоко ранени привърженици на Тети.

Едни от тях отиваха в пустинята, лягаха на горещия пясък и покорни на съдбата си, очакваха кога ще дойде избавящата от всички страдания благодетелна смърт. Други се влачеха към Мемфис, спъваха се, падаха, пак ставаха и вървяха.

Сред тях беше и нещастният Ато. Лишен от ръце, подхвърлен на позор, старият воин унило крачеше по горещия пясък на пустинята. Той мислеше за пророческото видение на Нефер, за загубената битка и за стария Оунис — който още не подозираше гибелта на надеждите си, мислеше за горещия Миринри, младия фараон, на когото не беше съдено да завоюва по право принадлежащия му престол. Мечтите и надеждите на много години бяха рухнали заедно с поражението. Ще трябва да мине немалко време, докато се оправят от такъв удар. И отчаяние се промъкваше в душата на воина.