Емилио Салгари - Тронът на фараона

— Какво? — попита я, понижавайки гласа си, Оунис.

— Това как да накарам плененото сърце на юношата да се обърне към мене. Да разлюби друга… Да го заставя да обикне мен!

— Ти говориш за принцеса Нитокрис и Миринри? — още по-тихо каза Оунис.

Нефер мълчеше, тъжно гледайки вървящия напред Миринри.

— Това е стрелата, която се е впила в сърцето ми! Това е рана, която терзае моята душа, която отнема покоя ми! Дъщерята на най-злия враг, разгалена от придворните ласкатели, презираща народа, жена, способна само да се кичи и маже изнеженото си тяло с благовонни масла, дошла, погледнала — и Миринри станал неин роб! Но какво да се направи? Тя е първата, която той е видял, а в неговите жили тече гореща кръв.

Разговорът внезапно се прекрати: пътят на вървящите беше преграден от бързо движеща се тълпа. Най-напред тичаха момченца, които се бутаха и провираха, след това вървеше, носейки на прът пъстър флаг, великан негър с могъщи гърди и биков врат след негъра глашатай, носещ свитъци от папирус, след него тръбач, надуващ биволски рог, който издаваше пронизителни откъслечни звукове, сетне барабанчик, безпощадно удрящ магарешката кожа на барабана си. Когато замлъкваха звуците на тръбата и ударите на барабана, глашатая разви огромния свитък и папируса, окашля се и започна да чете:

— От името на божествения Пепи, господарят на Горни Египет, този, на чиято глава стои короната на двата Египета, да бъдат безкрайно дълги дните на царуването му! Да бъде известно на жителите на неговия край, поданици на фараона и милостиво допуснатите да живеят чужденци, презрените и нечистите! Да знаят хората от всички касти! Свободни и роби! Да знаят!

Глашатаят се спря, поемайки си дъх.

Великанът-негър махна във въздуха с флага.

— Първо — продължи глашатаят, — злоумишленици са откраднали пръстена на фараона с изображението на Изида от благочестивия и мъдър Хер-Хор, като са му нанесли почти смъртна рана. Обявявам, че никой занапред не е длъжен да изпълнява заповедите на този, който му покаже означения пръстен от името на фараона, защото той е лъжец и крадец!

— Второ! За намиране на пръстена, за главите на тези, които са го откраднали, Божественият дава следните награди: за пръстена един талант. За главата на лъжеца и крадеца, който се нарича Оунис — един талант. За главата на избягал вероятно роб, син на Оуниса, Миринри — два таланта! Да бъде известно на всички.

Отново засвириха тръбите, загърмя барабанът и тълпата отмина по-нататък, като не обърна внимание на Оунис и спътниците му.

— Хер-Хор жив! — промълви, побледнявайки, Нефер. — Слаба е била ръката ми, когато му е нанесла удара!

Оунис вървеше с намръщено чело и бъбреше, стискайки юмруци:

— Скъпо цениш главите ни, Пепи! Но ще видим, ще видим…

По пътя към избраното скривалище, когато бегълците минаваха, смесвайки се с тълпата, на брега на Нил им се представи зрелище, което направи да потрепера даже закаленият воин Ато: на пясъка на самия бряг, дето се издигаха казармите на фараоновата гвардия, на високи колове, забити в дъното на реката, стърчаха около стотина човешки трупа в ужасни пози, придобити от страшната агония. Орляци грабливи птици се въртяха над труповете, като извършваха кървавото погребение, гълтайки парчета човешко месо, разкъсвайки телата. Мъртва глава, поразена от ударите на човки, се метваше назад, като че животът още не беше угаснал в ней.

А долу в тръстиките, на пясъка, вече се трупаха крокодили. От време на време някой труп се откъсваше от кола и падаше. Тогава крокодилите се нахвърляха върху му и го разкъсваха на части, а изплашените и озлобени птици с крясъци ловяха късове разкъсано месо и давейки се, ги поглъщаха.

Събралата се на брега тълпа стоеше в смутено и тревожно мълчание. Чуваше се истерически плач на жени, вик на изплашено дете. Много от хората в тълпата, гледайки труповете, стискаха юмруци, мълвяха проклятия и обет за отмъщение над палачите. Но навсякъде кръстосваха шпиони и записваха думите на невнимателните. А войниците, като стесняваха кръга около множеството, отвеждаха по двама-трима арестувани.

Един от арестуваните, стар воин, вървеше сред войниците с разбита глава, а дясната му ръка, пречупена от тоягата на полицейския, висеше като въже. Преметнали примка през шията му, палачите влачеха нещастника и когато той падаше, на гърба му се сипеха удари.

Тълпата роптаеше и се вълнуваше, но присъствието на въоръжените отряди я сдържаше.

— Милосърдни богове! — казваше стоящият наред с Оунис стар рибар, чиито устни трепереха и от очите му се лееха сълзи. — Велики Ра! Какво става, какво става?! Нашият фараон е заповядал да се изтреби цял отряд ветерани, които са ходили на поклонение на покойния Тети. За какво? Без вина — виждат боговете — без всякаква вина! Само защото това са воини на великия военачалник, на доблестния Тети. А има слух, че Тети е жив! Казват също, че някъде в Мемфис се крие някой си Миринри. Казват, че той иска да свали нашия милостив и мъдър божествен фараон Пепи. И народът се раздели. Едни казват: жив е Тети Миринри. А други казват: Какво ни влиза нас в работа? Ние си имаме божествен Пепи! Но, богове, какво става? Градът кипи от шпиони, търсят пропадналия пръстен на фараона и някои си Оунис, който откраднал този пръстен…