Емилио Салгари - Златото на Аляска

— Охо! Дон Пабло! — извика Бени. — Да не би жребецът ви да полудя?

Мексиканецът се готвеше да отговори, когато огромно тяло, появило се ненадейно иззад едно паднало на земята дърво, се хвърли върху него и го събори заедно с коня.

— По дяволите! — извика канадецът. — Гризли! Наистина животното, повалило другаря им, бе сивата мечка, нападнала ги през нощта. Сигурно звярът ги бе проследил, когато преминаваха реката, и бе застанал в засада, за да ги нападне отново изневиделица. Вместо да се нахвърли върху падналия на земята човек или върху коня му, гризли с един скок премина храста и изправена на задните си крака, се отзова на брега сред групата. Нападението бе толкова неочаквано, че мъжете нямаха време да хванат пушките си. За нещастие конете, обезумели от страх, заотстъпваха объркано към реката, където се подхлъзваха по тинестото дъно, падаха един върху друг във водата хвърляйки и ездачите си. Ужасен миг! Кръвожадната мечка за момент застана неподвижно на брега, сякаш се чудеше коя от жертвите да избере. Още миг и някой щеше да опита здравите стоманени лапи и дългите нокти на чудовището. Бени и Армандо веднага се изправиха на крака. Бек се бе озовал в дълбокото, където течението бе много бързо, и трябваше да плува. Най-зле бе Фалконе, който бе паднал под коня си.

— Към мен, Армандо! — извика канадецът.

Стиснал ловджийския нож и револвера той смело и решително се нахвърли върху звяра

— Тук съм! — отговори Армандо, като измъкна брадвичката, която висеше на седлото на единия от конете. Канадецът се прицели, но куршумите намокрени от водата не гръмнаха. Готвеше се да се нахвърли върху мечката с нож в ръка, когато се чу изстрел. Бе стрелял дон Пабло, след като се бе измъкнал из под падналия върху му кон. Той успя да улучи мечката в главата. Но този куршум не бе достатъчен, за да убие огромното животно. Ранено, то се обърна и отчаяно се метна върху него.

— Бягайте! — изкрещя Бени.

Дон Пабло не дочака съвета му. С два скока се хвърли зад дънера на един огромен бор. Започна да тича около него и се мъчеше да зареди отново пушката си. Мечката, освирепяла от раната и от стичащата се по муцуната й кръв, го последва с надеждата, че ще го настигне. Обикаляше бързо наоколо, с лапите си откъртваше парчета кора и ревеше страхотно. Дон Пабло, пъргав като катеричка избягваше тези атаки, тичайки все по-бързо. В това време Бени, Армандо и другарите му смениха патроните в пушките си.

— Пазете се Пабло! — извика канадецът.

Бяха се прицелили, но не смееха да стрелят. Мечката и мексиканецът се въртяха толкова бързо около дървото, че щом единият изчезнеше се появяваше другият. Само миг закъснение и вместо животното можеше да прострелят човека.

— Пабло, отдръпнете се! — отново извика Бени.

— Не! — отговори мексиканецът.

— Не можем да стреляме!

— Аз ще опитам.

— Заредихте ли?

— Да.

— Хайде!

В този момент дон Пабло се извърна. Мечката не бе на повече от три крачки от него и се готвеше да го сграбчи. Той заби пушката в гърдите й, после бързо стреля, отскочи назад и заобиколи дървото. Огромното животно, улучено смъртоносно, спря за миг. В същия момент се чуха още четири изстрела. Гризли се олюля, опита се да запази равновесие, вкопчвайки се с огромните си нокти в дървото, но се стовари на земята със страшен рев.

— Ето закуската ни, която е повече от заслужена — каза Бени. — Господа, каня ви на мечешко, което по нищо не отстъпва дори от най-тлъстото свинско.

За три дни групата премина нови, още по-гъсти гори, блата и трудни за преодоляване пропасти и стигна до извора на Барем. Той се намираше в един дълбок каньон, от двете страни на който се спускаха два водопада край труднодостъпната верига на Дом. Дори и индианци не бяха посещавали това диво, но красиво място, защото те предпочитаха бреговете на реките и риболова. Величествени борове покриваха двата бряга на долината, а върховете им се издигаха на шестдесет метра височина и хвърляха своята гъста и мрачна сянка върху склоновете на планината. По хълмовете й се простираха кедрови и смърчови гори. Петимата мъже се спряха със смесено чувство на възхищение и страх пред тази гледка.

— Тук златото под краката ни ли е? — попита накрая Бени, а очите му непрекъснато шареха по скалите, сякаш можеше да открие скъпоценния метал, съхранен в недрата им.

— Да — отговори дон Пабло. — Планината насреща двата водопада и Барем по средата: златотърсачът не е излъгал.