Емилио Салгари - Златото на Аляска

— Бек — каза той. — Конят е неспокоен.

— И другите също — отговори мексиканецът.

— Дали не се приближава някой?

— Сигурно.

— Кой ли е този нахалник, който скришом доближава насам?

— Ще ни бъде малко трудно да разберем.

— Защо, Бек?

— Защото мъглата покри гората.

— Така е Искате ли да събудим Бени?

— Да почакаме, Армандо.

Двамата се отдалечиха малко от палатката и се опитаха да разберат какво бе предизвикало безпокойството на конете. За нещастие за тези два часа мъглата бе паднала отново и бе толкова гъста, че не позволяваше да се видят само на шест-седем крачки дори и дърветата.

— Не се вижда абсолютно нищо — каза Бек. — В тази отвратителна страна непрекъснато има мъгла.

— Чувате ли нещо?…

— Само шума на водата.

— Ей!…

— Карамба!

— Рев на сива мечка Бек.

— Да Армандо.

— Дали не иска да ни нападне!

— Да се връщаме в лагера и да събудим другарите си. Няма да сме много за тези зверове.

Тяхното предупреждение бе излишно. Канадецът бе чул вече ужасния рев на животното и бе изскочил навън, след като бе събудил останалите.

— Гризли, нани, Армандо? — попита той.

— Да Бени.

— Предпочитам я пред калифорниеца Къде е?

— Движи се в мъглата.

— По дяволите мъглата!

— Гледайте!… — изкрещя Бек.

Сред плътната завеса от влага забелязаха неясните очертания на огромно тяло, което сякаш се движеше към огньовете на лагера. Бени и дон Пабло, които бяха най-близо, се прицелиха бързо и стреляха с пушките. Чу се силен рев, след което настъпи пълна тишина

— Падна ли? — попита канадецът.

— Не можах да видя — каза Бек.

— Ако не сме я убили, щеше да се нахвърли върху нас — забеляза Армандо.

— Да отидем да видим — подкани Бени.

Последван от Армандо и Пабло, той се отправи към мястото, където се бе появила огромната сянка.

— Да потърсим — каза той.

— Бъдете предпазлив — посъветва го младият мексиканец. — Тези животни са хитри.

Канадецът реши да заобиколи едно огромно дърво, а двамата му другари оглеждаха един дрян. Бени тъкмо направи кръг около дървото, без да открие нищо, когато почувствува върху раменете си две огромни лапи. С бързо движение се опита да се измъкне от тази груба прегръдка и да се обърне да стреля. Оказа се невъзможно, защото двете лапи го притиснаха с огромна сила и го повалиха на земята.

— Помощ Армандо! — извика клетият ловец.

Младежът и Пабло се спуснаха към него и се намериха лице в лице с огромна сива мечка Кръвожадният звяр се бе изправил на задните си лапи, за да се нахвърли върху тях. Двамата изненадани от неочакваната й поява изпразниха пушките си наслуки, но като видяха, че животното не пада бързо се втурнаха към лагера, за да доведат на помощ Бек и Фалконе. Бени, който не бе ранен, се възползува от този момент, стана бързо и последва приятелите си. Пушката му обаче остана при мечката защото нямаше време да я вземе. Мъжете се събраха край огъня; четиримата въоръжени с пушки, а канадецът с револвер, готови да влязат в бой. Противно на войнствените си инстинкти поне за момента гризли не показваше никакво желание да поднови, нападението. Ръмженето й обаче се чуваше наблизо и от време на време сред мъглата забелязваха нейния силует, който бързо изчезваше зад дънерите на боровете.

— Ранен ли сте Бени? — попитаха загрижено Армандо и чичо му.

— Не — отговори канадецът. — С ноктите си звярът само разкъса дрехата ми. Чакам подходящ момент, за да си отмъстя за кошмарния миг, който ме накара да преживея.

— Явно не бърза — каза Бек.

— Виждам.

— Дори ми се струва, че се е отдалечила — добави Пабло. — Не чувам нищо.

— Сигурно си е получила заслуженото.

— Не вярвам, Бени — каза Армандо. — Стреляхме набързо и без да се прицелваме Може би не сме я улучили.

— Мълчете Армандо.

Канадецът пристъпи напред, държеше в ръка револвера и напрягаше слух. Отново се чу глух плясък.

— Хвърли се във водата — каза той, като се върна при другарите си.

— Дали не е преплувала Барем? — попита Фалконе.

— Може би.

— Значи можем да спим.

— Пак с половин око.

— А пушката ви? — сети се Армандо.

— Ще я приберем утре не е залък за меча уста. Сигурни, че повече няма да бъдат обезпокоени, Бени, Пабло и Фалконе легнаха в палатката, а Бек и Армандо заеха отново местата си до огъня, тъй като дежурството им не бе свършило. Нощта премина без други произшествия — признак, че мечката бе преминала Барем и се бе отказала окончателно от борбата. Може би куршумите на Армандо и Пабло я бяха улучили и тя се бе оттеглила в бърлогата си в очакване да оздравее. На сутринта след няколко чаши чай групичката тръгна да търси брод, за да премине на другия бряг на Барем. Младият мексиканец се страхуваше че мечката е някъде наблизо, затова измина петстотин-шестстотин метра нагоре по брега и намери едно място, където водата не бе по-дълбока от метър. Нареди на всички да възседнат конете, за да избягнат нежеланата баня. Горките животни, въпреки че бяха претоварени, смело навлязоха в ледените води на реката и успешно преминаха на отсрещния бряг, където растяха многобройни гъсти храсти сред огромните стволове на старите борове. Дон Пабло, който водеше групата, насочи коня си натам, но животното, вместо да му се подчини, се закова на задните си крака и се опита бързо да се върне към реката.