— Аз мисля противното, коменданте — намеси се Каменна глава. — Тези хора искаха да нападнат английския лагер, обаче нашето нещастие ни доведе тук… Малки Флок, да отидем при нашия топ.
В това време много човешки сенки слизаха към морето. Нямаше съмнение, че тези индианци бяха същите, които двамата бретонци и Хулбрик бяха видели да пресичат гората преди двадесет и четири часа.
Хората от кораба, щом видяха индианците, веднага се приготвиха да ги обстрелват.
— Оставете ги да се приближат — извика корсарят? — Добре се мерете и не хабете куршумите!
Каменна глава се готвеше да гръмне, когато един висок индианец излезе напред и каза на развален английски език:
— Бели хора, пуснете ни да влезем във вашата плаваща къща.
— Кой си ти? — запита сър Уилям.
— Аз съм Големият Мато, великият вожд на племето Окекобе.
— Върви кажи на твоето племе, че белите хора познават много добре вашата жестокост. И за да се върнеш по-бързо, ето ти моят малък подарък.
Сър Уилям извади пистолета си и гръмна.
Човекът падна на земята, като нададе бойния вик на племето си: „Окраа!“ Повече от сто гласа му отговориха и тълпи индианци се приближиха към кораба.
— Твой ред е, Каменна глава! — извика корсарят, който нямаше доверие в никой друг, освен в своя бретонец.
— Веднага! — отговори капитанът, като започна да гърми.
Моряците го последваха. Индианците, които бяха готови да се нахвърлят върху кораба, при тези гърмежи се спряха за малко. Корсарите не преставаха да гърмят. Снаряди летяха и осветяваха тъмната нощ и неприятеля, който даваше големи жертви. След десет минути ожесточен бой индианците, които бяха все още многобройни, започнаха да отстъпват навътре в гората. Каменна глава и другите артилеристи, като видяха, че индианците бягат, изгърмяха още няколко пъти, за да всеят ужас у бягащите. Няколко индианци бяха успели да се заловят за кораба и се мъчеха да се покатерят на палубата. Тях ги убиха моряците с прикладите на пушките си и ги хвърлиха във водата.
Победата, поне за момента, беше пълна и моряците можеха отново да започнат работата около построяването на сала.
XX. С два сала през Атлантика
Корсарят и господин Хауърд прегледаха палубата, да не би да е останал някой индианец, а моряците се заловиха отново за работа. Оставаше още малко салът да бъде готов. Каменна глава стоеше зад своя топ, за да ги запази от индианците, които може би пак щяха да се появят. И не се беше излъгал.
Едва бяха захванали своята работа и стрели долетяха от разни посоки. Докато стрелите хвърчаха над работещите, Каменна глава гърмеше със своя топ. Изведнъж в далечината се чуха седем-осем топовни гърмежа. Корсарят и господин Хауърд се покачиха на наблюдателницата.
— Кой ли гърми? — запита първият.
— Дали и там стрелят също по индианци?
Каменна глава, който пълнеше отново топа, отговори, като се намръщи:
— Коменданте, аз мисля, че тези гърмежи не означават нищо хубаво за нас. Сигурно тримачтникът е забелязал някой английски кораб и му сигнализира.
— Същото предполагам и аз — отговори господин Хауърд.
— Това значи, че моят брат все още има късмет — каза сър Уилям с въздишка.
— Тихо, господа — прошепна бретонецът.
Той постави отворените си длани зад ушите и се ослуша.
— Вече не се чува никакъв гърмеж. Сигурно екипажът на тримачтника се е качил върху сала и се отдалечава.
— Е, тогава да побързаме да отплаваме и ние — каза корсарят. — Където ги стигнем, ще ги атакуваме.
Въпреки атаката на индианците, салът беше готов и бе много здрав. Дълъг тридесет метра и широк десет метра. Снабден с една мачта, на която бързо поставиха платното. Имаше дълго кормило във формата на гребло. Натовариха всички провизии, всички оръдия и много прибори. Теглен със здрави въжета, салът бавно се плъзна от палубата във водата. Корсарят беше започнал да дава заповеди за новото отплаване, когато индианците отново ги нападнаха. Те като че се бяха заклели да не оставят нито един бял да си замине. Малкият Флок и другите артилеристи даваха залп след залп, като пробиваха човешките тела.
Каменна глава не беше вече зад своя топ. Той управляваше сала. Тридесет-четиридесет гребци го тласкаха напред. Бяха изминали петдесет метра, когато се видяха обкръжени от много тълпи плуващи индианци, които още не се бяха отказали от сражението. Тъй като големите топове бяха останали на разнебитения кораб „Гръмотевица“, то корсарите бяха заплашени от голяма опасност.
Читать дальше