Тимъти Зан - Последната заповед

Той включи предавателя и почти мигновено го изключи, тъй като от него се разнесе силно пращене.

— Май обяснението съвсем не е просто — каза той мрачно. Ръката му внезапно го засърбя за бластер. — Какво ще правим сега?

— Ще намерим начин да вдигнем по тревога охраната на двореца — отвърна Бел Иблис и се огледа. — Турболифтовете няма да ни свършат работа — те обслужват само жилищните етажи горе. Но в другия край има стълба, която води надолу до централната част. Да се опитаме да минем оттам.

— Съгласен — кимна Ландо. — Но първо да се отбием в стаята ми, за да си взема бластера.

— Добра идея — съгласи се Бел Иблис. — Ще оставим турболифта, стълбите са насам. Бързо и безшумно.

Стълбите бяха също толкова пусти, както и коридорът зад тях. Бел Иблис се показа на горната площадка и предупредително вдигна ръка. Ландо предпазливо се приближи до него и надзърна.

Пред тях се виждаше самотна фигура, която предпазливо се промъкваше по коридора — слаба жена с червеникава коса, стиснала готов за стрелба бластер в ръката си. Мара Джейд.

Чу се тихо търкане на метал в плат — Бел Иблис бе извадил бластера си. Махна на Ландо да го последва и тръгна тихо след Мара.

Почти я бяха настигнали, когато тя стигна до другия край на коридора. Там спря и внимателно надникна зад ъгъла. Бел Иблис насочи бластера си към нея и прошепна:

— Достатъчно, Джейд, свали оръжието. Всичко свърши.

В първия момент Ландо беше убеден, че тя няма да се подчини. Мара извъртя глава и погледна през рамо, сякаш за да се прицели във врага си.

— Калризиан! — възкликна тя с неприкрито облекчение и едва сдържано напрежение. — В двореца са проникнали имперски агенти, облечени в униформи на охраната. Ей сега видях четирима.

— Интересно — отбеляза Бел Иблис, наблюдавайки я внимателно. — А ти накъде отиваше?

— Да видя какво са намислили — изръмжа тя подигравателно. — Ще ми помогнете ли, или напротив?

Бел Иблис надникна на свой ред зад ъгъла.

— Няма никой. Сигурно вече са тръгнали надолу. Вероятно към щаба или към делегацията от Саркан.

Изведнъж целият план се сглоби в съзнанието на Ландо.

— Не — обади се той. — Не са тръгнали надолу, а нагоре. Те искат близнаците на Лея.

Мара изруга тихо.

— Прав си. Траун ги обеща на оня лунатик Кбаот. Сигурно затова са изпратени.

— Може и да сте прави — каза Бел Иблис. — Къде е стаята ти, Калризиан?

— Две врати назад — посочи с глава Ландо.

— Иди си вземи бластера — заповяда Бел Иблис и надникна отново зад ъгъла. — Тръгнете с Джейд по коридора до главното стълбище. Вижте дали там вече няма някой, и се опитайте да предупредите Лея и Соло. Аз ще сляза долу и ще повикам подкрепление.

— Внимавайте, може да са оставили някой да пази стълбите — предупреди го Мара.

— Не ми се вярва. Но със сигурност са оставили човек горе — отвърна Бел Иблис. — Така че пазете се — той надникна за последен път зад ъгъла и изчезна.

— Чакай ме тук — каза Ландо и тръгна към стаята си. — Веднага се връщам.

— Побързай — извика тя след него.

Той изтича до стаята си, хвана дръжката на вратата и погледна назад към Мара. Тя не беше помръднала от мястото си, стоеше подпряна на ъгъла, а на частта от лицето, която той виждаше, се беше изписало напрегнато, но някак отвлечено изражение. Това толкова познато лице. Вписваше се на определено място и в обкръжение, което той почти улавяше в съзнанието си, но точният спомен постоянно му се изплъзваше. Ландо поклати глава. Каквато и да беше Мара, сега не му беше времето да се опитва да разкрие миналото й. Хан, Лея и близнаците бяха в смъртна опасност и те двамата трябваше да ги измъкнат.

Обърна се и влезе бързо в стаята си.

Лея Органа Соло… Лея Органа Соло… Събуди се. Вие сте в опасност. Лея Органа Соло, събуди се…

Лея въздъхна и се събуди. В съзнанието й продължаваше да звучи настойчивият глас. В първите няколко секунди заради сънната омая не можа да си спомни къде се намира. Погледът и джедайските й сетива напрегнато обходиха тъмната стая. Последните остатъци от съня изчезнаха — тя беше в покоите си в императорския дворец. До нея Хан изсумтя тихо в съня си и се обърна, в другия край на стаята близнаците спяха в креватчето си, в съседното помещение Уинтър също спеше и сигурно сънуваше в ярките образи на непогрешимата си памет. А в коридора…

Тя се намръщи изненадано. Усети присъствие пред външната врата. При това не беше един, отпред стояха най-малко петима-шестима.