Тимъти Зан - Последната заповед

— Няма и да се опитвам — отвърна Калризиан със сурова усмивка. — Лея има лазерен меч. Ти само не позволявай на тия да надигат глава.

Той се затича надолу по стълбите и изчезна.

— Добре — изръмжа след него Мара и се обърна отново към имперските агенти в горния край на стълбата.

Дали ги бяха забелязали? Вероятно. В такъв случай най-левият агент сигурно се беше подал иззад прикритието си, за да се прицели. Е, тя нямаше нищо против да опита. Прехвърли бластера в лявата ръка, облегна китката си на стената, прицели се и… Един изстрел от другата стълба разтроши стената над бластера й, нагорещени парчета камък обсипаха ръката й.

— По дяволите! — изръмжа Мара, скри бързо ръката си и изтупа парченцата.

Значи се правеха на хитреци. Добре, и тя ще играе по същия начин. Стисна отново бластера и леко се подаде иззад ъгъла…

Внезапното предчувствие за надвиснала опасност спаси живота й. Мара падна на коляно. Насреща й изгърмя бластер и изстрелът се заби в стената точно там, където допреди секунда се намираше главата й. Тя мигновено отскочи назад и насочи бластера.

Бяха двама, движеха се безшумно по коридора от другата страна на стълбата. Тя стреля бързо два пъти и се извъртя настрани. И двата пъти не улучи. Сграбчи бластера с две ръце, опитвайки се да не обръща внимание на прелитащите в опасна близост до нея заряди, прицели се в десния и стреля два пъти.

Той потрепери и се строполи на пода, бластерът му продължи да стреля в тавана. Един изстрел профуча край ухото й, Мара взе на мушка втория нападател, още един заряд прелетя дори по-близо и тя се приготви да натисне спусъка… Изведнъж въздухът над нея се изпълни с ураганен огън. Имперският агент се строполи и не помръдна повече.

Мара се обърна. Петима мъже от охраната на двореца бързаха нагоре по стълбата, вдигнали готови за стрелба оръжия. Зад тях вървеше Бел Иблис.

— Как си? — извика той.

— Нищо ми няма — изръмжа тя и пропълзя назад. Имперските агенти на площадката разбраха, че изненадващата им атака се е провалила, и откриха яростен огън.

Мара се изправи на крака, приведе се под бурята от камъчета и извика: — Калризиан слезе в хангара.

— Да, срещнахме го — кимна генералът. Войниците от охраната бързо минаха напред. — Какво стана тук?

— Двама закъснели за празненството — отвърна Мара и кимна към коридора. — Вероятно се връщаха от залата с предавателя. Приятелчетата им на площадката се опитваха да отвлекат вниманието ми, докато те се промъкваха към мен. Замалко да им мине номерът.

— Радвам се, че не са успели — Бел Иблис погледна над рамото й. — Какво е положението, лейтенант?

— Няма да е лесно, сър — надвика шума мъжът от охраната. — След няколко минути от склада ще докарат автоматично оръдие, с което ще ги свалим от площадката. Дотогава не можем друго, освен да ги задържаме, докато направят някаква грешка.

Бел Иблис кимна замислено и сви устни в сурова усмивка. Кожата около очите му се набръчка. Мара бе виждала това изражение изключително рядко, и то само върху лицето на най-добрите военни командири. Беше изражението на човек, който се готви да изпрати подчинените си на явна смърт.

— Не можем да чакаме — каза той. Напрежението все още се долавяше, но гласът му звучеше твърдо. — Групата на горния етаж ще разбие вратата на Соло, преди оръдието да дойде. Трябва да ги атакуваме още сега.

Командирът на охраната си пое дълбоко дъх.

— Слушам, сър. Добре, момчета, чухте генерала. Да си намерим прикритие и да започваме.

Мара се приближи до Бел Иблис и прошепна:

— Няма да се справят навреме.

— Знам — отвърна сковано той. — Но колкото повече гръмнем сега, с толкова по-малко ще си имаме работа, когато останалите слязат отгоре — той отново погледна над рамото й и меко добави: — А тогава те ще водят със себе си и заложници.

Силният гърмеж на тежкия бластер бе последван от метален трясък, после настъпи тишина.

— О, майко Космос — измърмори жално Трипио. Стоеше прав в ъгъла и се опитваше да изглежда колкото може по-незабележим. — Първата врата май вече я няма.

— Добре, че си тук, за да ни казваш какво става — извика раздразнено Хан.

Погледът му неспокойно обикаляше спалнята на Уинтър. Лея съзнаваше, че това е напълно излишно — вече бяха преместили всичко, което можеха да използват. Леглото и раклата на Уинтър бяха пред двете врати, а гардеробът лежеше обърнат на една страна до прозореца, за да служи като барикада, зад която можеха да се скрият и да стрелят. И това беше всичко. Не им оставаше друго, освен да чакат нападателите да нахлуят през някоя от вратите.