Тимъти Зан - Последната заповед

Лея си пое дълбоко дъх и се опита да успокои бесните удари на сърцето си. Още от първия опит да я хванат на Бимисаари гледаше на имперските нападения като на стремеж да бъде заловена — мисълта не беше особено приятна, но през годините на войната беше свикнала с нея. Този път обаче беше различно. Сега имперските командоси не искаха нея и неродените й близнаци, а децата й. Децата, които можеха да й отнемат физически от ръцете и да ги скрият някъде, така че никога повече да не ги види. Лея стисна здраво лазерния меч. Това нямаше да се случи. Нямаше да го позволи.

Отвън се чу трясък на счупено дърво.

— Това беше кушетката — измърмори Хан. Последва нов трясък. — А сега и столът. И без това не ми се вярваше, че барикадата ще ги забави много.

— Поне си струваше да опитаме — каза Лея.

— Разбира се — изсумтя под нос Хан. — От месеци ти повтарям, че ни трябват повече мебели.

Лея се усмихна и стисна ръката му. Хан винаги намираше начин да намали напрежението.

— Нищо подобно — възрази тя. — Та ти изобщо не се прибираш — погледна отново към седналата на пода Уинтър, която държеше в прегръдките си близнаците. — Как са малките?

— Май се събуждат — прошепна Уинтър.

— Вярно — кимна Лея и докосна нежно съзнанията на бебетата, за да им вдъхне увереност.

— Опитай се да ги държиш тихи — измърмори Хан. — Приятелите ни отвън нямат нужда от допълнителна помощ.

Лея кимна. Нова вълна напрежение стисна сърцето й. И двете спални — нейната и на Уинтър — излизаха във всекидневната на апартамента, следователно шансът нападателите да изберат вярната врата беше точно наполовина. С тяхното оръжие избирането на грешната врата нямаше да ги забави повече от няколко минути, които обаче лесно можеха да се окажат разликата между живота и смъртта.

През стената откъм нейната спалня се чу тътен на тежък бластер и Лея за момент си пое облекчено дъх. Но само за момент. В следващата секунда звукът се повтори, този път откъм вратата пред тях. Изправени пред две врати, имперските командоси бяха решили да разбият и двете. Тя се обърна към Хан. Той я гледаше очаквателно.

— Все пак това ще ги забави малко — каза той. Думите звучаха по-успокояващо, отколкото беше излъчването му. — Налага се да разделят силите си. Все още разполагаме с малко време.

— Но няма какво да правим с него — отвърна Лея и напразно огледа стаята. Годините на постоянно пътуване из галактиката с отдела по снабдяването бяха изградили у Уинтър навика да носи със себе си съвсем малко вещи и тук нямаше нищо, което биха могли да използват.

Отвън отново изтрещяха изстрели, последвани от звук на разцепване на дърво. Обикновените дървени врати на спалните щяха да поддадат бързо и между тях и нападателите щяха да останат само вътрешните метални врати. Лея отново огледа стаята. Надигащото се отчаяние й пречеше да мисли ясно. Гардеробът, леглото, раклата — това беше всичко. Не оставаше друга преграда освен металните вътрешни врати, прозорците от прозрачна стомана и голите стени.

Голите стени… Изведнъж се сети за лазерния меч, който стискаше.

— Хан, защо просто не излезем от тук? — извика тя и в съзнанието й несигурно заблещука искрица надежда. — С лазерния меч мога да прережа отвор в стената към съседния апартамент. От там ще излезем в коридора, преди да разбият вратата.

— Вече мислих за това — отвърна сковано Хан. — Проблемът е, че и те вероятно са се сетили за същото.

Тежка буца заседна на гърлото й. Да, имперските командоси със сигурност се бяха приготвили за този вариант.

— А защо да не опитаме надолу? — настоя тя. — Или нагоре. Дали ще ни очакват и йа покрива?

— Вече си виждала как действа Траун — отвърна Хан. — Какво ще кажеш?

Лея въздъхна, слабата надежда угасна. Имаше право. Ако сам върховният адмирал беше планирал нападението, със същия успех можеха да отворят вътрешната врата и да се предадат. Всяко тяхно действие е било отработено в прецизни детайли и за всеки ход е бил измислен контраудар. Тя рязко поклати глава.

— Не, дори и той не е непогрешим. Вече сме го надхитряли неведнъж и можем да го направим отново — обърна се към Уинтър и близнаците, които все още спяха под прозореца.

Прозореца…

— Добре тогава — каза замислено Лея. — А защо да не се измъкнем през прозореца?

Хан я погледна смаяно:

— През прозореца и после накъде?

— Накъдето и да е — отвърна тя. Бластерите вече стреляха по вътрешната врата. — Нагоре, надолу, настрани — няма никакво значение.