Тимъти Зан - Последната заповед

Лея се измъкна от леглото и автоматично посегна към лазерния меч и бластера. Вероятно тревогата й беше напразна — сигурно бяха охранителите, спрели да си поговорят, преди да продължат обиколката си по коридора. Все пак те нарушаваха няколко строги правила за дежурството. Трябваше да намери дипломатичен, но твърд начин да им ги напомни.

Лея пристъпи тихо по дебелия килим, излезе от спалнята и тръгна през всекидневната към вратата, като набързо изпълни джедайската техника за изостряне на сетивата. Ако успееше отвътре да чуе и да разпознае гласовете на охраната, можеше да поговори с тях на сутринта.

Но не стигна до вратата. Когато преполови всекидневната, долови тихо бръмчене. Напрегна слух, опитвайки се да не обръща внимание на внезапно зачестилите удари на сърцето си. Звукът беше тих, но характерен и тя знаеше, че го е чувала преди.

Изведнъж се досети — беше бръмчене на машина за разбиване на ключалки. Някой се опитваше да проникне в покоите им.

Лея застина, замряла от изненада. Ключалката щракна.

Нямаше време за бягство, а и нямаше накъде да бяга. Но архитектите на кулата бяха предвидили подобна опасност. Лея вдигна бластера с горещата надежда, че няма да засече, и стреля два пъти във вратата.

Дървото беше едно от най-твърдите и здрави в галактиката и зарядите заседнаха в него. Но това беше достатъчно. Вградените сензори отбелязаха нападението, гърмежите още не бяха заглъхнали в ушите на Лея, когато пред дървената се спусна тежка метална врата.

— Лея? — извика Хан.

Заради заглъхналите й уши викът прозвуча сякаш някъде много отдалеч.

— Някой се опита да влезе — отвърна тя, обърна се и бързо отиде при него. Той стоеше в рамката на вратата на спалнята, стиснал в ръката си бластер. — Успях да пусна втората врата навреме, но тя едва ли ще ги задържи дълго.

— Права си — съгласи се Хан и изгледа преценяващо металната врата. — Влез в спалнята и се обади на охраната, а аз ще се опитам да ги забавя.

— Добре. Но внимавай, те не се шегуват.

В този момент цялата стая се разтресе. Изоставяйки дотогавашната си тактика, нападателите започнаха да разбиват вратата.

— Вярно, че не се шегуват — измърмори мрачно Хан. — Викни Уинтър и Трипио и вземете близнаците. Трябва бързо да намерим начин да се измъкнем от тук.

Откъм стълбището в кулата прозвуча рязък пукот — вероятно беше изстрел от бластер, но Мара не беше много сигурна. Вторият, долетял след няколко секунди, не оставяше място за никакво съмнение.

— Охо — измърмори Калризиан. — Сега вече ще си имаме проблеми.

Още един изстрел отекна по стълбите.

— Звучи като доста едър калибър — каза Мара и се ослуша внимателно. — Явно не са успели да отворят безшумно вратата.

— Или пък са искали само близнаците — отвърна навъсено Калризиан и се показа иззад ъгъла, зад който бяха спрели. — Да вървим.

— Почакай — стисна го за ръката Мара и предпазливо огледа коридора пред тях. Дългата извивка на първата стълба свършваше на голяма площадка с добре оформен каменен парапет. От мястото им едва се виждаха две по-тесни стълби, които продължаваха нагоре от двата края на площадката. — Площадката е изключително подходящо място за засада, а аз нямам никакво желание да спирам изстрели с тялото си.

Калризиан измърмори нетърпеливо под нос, но не помръдна. Миг след това вече беше доволен от решението си.

— Да, права си. Някой се е затаил до стълбата вляво — прошепна той.

— Следователно има друг и до стълбата вдясно — каза Мара. Погледът й опипваше извивките и процепите на каменния парапет. Профуча още един изстрел. Агентите на имперското разузнаване обичаха да се крият в сенките… — И по един от двете страни на главната стълба — добави тя. — На около два метра от края.

— Виждам ги — кимна Калризиан. — Няма да е лесно — той погледна назад през рамо към стълбата зад тях. — Хайде, Бел Иблис, покажи се.

— Да беше побързал — съгласи се Мара, докато оглеждаше имперските агенти и се опитваше да си спомни плана на кулата. — Вратата на Органа Соло едва ли ще издържи дълго.

— Не толкова, колкото могат да ни задържат тези на стълбите — съгласи се Калризиан и изсъска през зъби. — Чакай малко… Стой тук… имам идея.

— Къде отиваш? — извика Мара, когато той почти се скри зад ъгъла.

— В главния хангар — отвърна Калризиан и тръгна надолу по стълбите. — Чуй оправяше „Сокол“. Ако все още е там, можем да се вдигнем със „Сокол“ и да ги измъкнем навън.

— Как? — попита настойчиво Мара. — Стъклата на прозорците са от прозрачна стомана — няма начин да ги счупите, без да избиете всички вътре.