Тимъти Зан - Последната заповед

Над сградите в другия край на града блесна разноцветен лъч и се изгуби в облаците, изтръгвайки я от размислите. Часовникът на старата сграда на Сената вече трети век отчиташе отминаването на часовете по един и същ начин. Лъчът промени цветовете си, отново се завъртя наоколо и изчезна.

Един и половина след полунощ. Вглъбена в мислите си, Мара не бе усетила кога е станало толкова късно. И все още не беше намерила никакво обяснение. По-добре да си легне, да се опита да забрави цялата тази объркана история и да поспи. Тя въздъхна и се отдръпна от прозореца.

И замря неподвижно. Дълбоко в съзнанието й просветваше червена лампичка. Над нея бе надвиснала опасност.

Извади малкия бластер от кобура на лявата китка и се ослуша внимателно. Погледна за миг отново през прозореца, зачуди се за момент дали някой не я наблюдава отвън, и безшумно се приближи до вратата. Допря ухо и се ослуша.

В първия момент не чу нищо. След това долови звук от приближаващи стъпки, който едва проникваше през дебелото дърво. Внимателни, но решителни крачки, издаващи присъствието на професионални войници. Тя се стегна, но стъпките отминаха към далечния край на коридора. Мара преброи до десет, за да им даде достатъчно голяма преднина, предпазливо отвори вратата и погледна навън.

Бяха четирима, облечени в униформите на охраната на двореца. Вървяха подредени в каре — един отпред, един отзад и двама встрани. Стигнаха до фоайето и забавиха крачка. Водачът внимателно се огледа, махна рязко и четиримата изчезнаха зад ъгъла. Там бяха стълбите, които водеха надолу към основната част на двореца, а нагоре — към кулата и жилищните помещения.

Мара ги изпрати с поглед, внезапният прилив на адреналин прогони умората й. Начинът, по който вървяха, очевидната им предпазливост, сигналът с ръка, предчувствието й за опасност — всичко водеше до едно-единствено заключение. Имперското разузнаване бе проникнало в двореца.

Тръгна към бюрото, но изведнъж спря, тихо проклинайки. Една от първите задачи на групата сигурно щеше да бъде да проникнат в комуникационната система и главния компютър. Всеки опит да вдигне тревога щеше да бъде прехванат и така щеше да ги предупреди, че са забелязани. Трябваше да ги спре сама. Стисна здраво бластера, измъкна се от стаята и тръгна по дирите им.

Стигна до ъгъла и тъкмо внимателно надничаше, когато чу тихо щракване на спускане на предпазител на бластер зад гърба си.

— Достатъчно, Джейд — прошепна някой в ухото й. — Свали оръжието. Всичко свърши.

Адмирал Дрейсън се облегна в креслото и поклати глава:

— Съжалявам Калризиан, генерал Бел Иблис — изричаше го поне за десети път, откак беше започнала срещата. — Просто не можем да поемем риска.

Ландо си пое дълбоко дъх, опитвайки се да събере останалото му съвсем малко търпение. Дрейсън зачеркваше с лека ръка творението, което той бе създал с толкова труд и пот.

— Адмирале…

— Рискът не е толкова голям, адмирале — намеси се спокойно Бел Иблис, много по-любезен от Ландо. — Посочих ви осем места, откъдето бихме могли да вземем бойна фрегата и тя да отсъства по-малко от десет дни.

Дрейсън изсумтя:

— Ако продължи с тази скорост, върховният адмирал Траун за десет дни може да завземе три сектора. Вие май искате да му поднесете възможност за четвърти?

— Адмирале, става дума само за една фрегата — обади се Ландо. — Не говорим за звезден кръстосвач, нито за орбитална бойна станция. Какво може да измисли Траун, че една фрегата да се окаже от жизнено значение за изхода от битката?

— А какво направи един товарен кораб срещу добре охранявана корабостроителница? — отвърна Дрейсън. — Приемете истината, господа: когато сте изправени срещу противник като Траун, обичайните правила не важат. Той може да изплете толкова неуловима мрежа, че да не я видим, преди да е станало твърде късно. Правил го е вече.

Ландо се намръщи. Въпреки всичко не можеше да обвини Дрейсън за прекалената му предпазливост. Преди няколко месеца, когато с Хан за пръв път посетиха тайната военна база на Бел Иблис, той почти бе убеден, че са се натъкнали на невероятен внимателно обмислен заговор на Траун. Увери се в обратното едва след битката при флотата „Катана“ и това бе ценен урок за него.

— Адмирале, всички сме съгласни, че Траун е великолепен тактик — каза той, подбирайки думите си внимателно. — Но не можем да приемем, че всичко в галактиката е част от някакъв грандиозен, всеобемащ заговор, измислен от него. Той заграби събрания метал и почти унищожи Пътуващия град. Обзалагам се, че това е била истинската му цел.