Тимъти Зан - Последната заповед

— Не се съмнявам — измърмори Лея, стана и отиде до гардероба. Една от малките привилегии на майчинството беше, че имаше непоклатимо извинение да се измъква от не особено важните управленски прояви, които винаги отнемаха повече време, отколкото заслужаваха. А сега Мон Мотма се опитваше да я вкара отново в цялата тази лудница. — Съжалявам, но ще я разочаровам — добави тя. — Имам по-спешни занимания в момента. Ще наглеждаш ли близнаците?

— Разбира се — кимна Уинтър. — Мога ли да ви попитам къде отивате?

Лея избра от гардероба нещо по-прилично от нощницата, с което да може да се появи пред хора, и започна да се облича.

— Отивам да видя какво мога аз да открия за миналото на Мара Джейд — отвърна тя.

Усети изненадата на Уинтър.

— И как ще го направите?

Лея се усмихна строго.

— Ще я попитам.

Стоеше пред нея с наполовина скрито от качулката на робата лице. Жълтите очи блестяха пронизващо през безкрайното разстояние между тях. Устните му мърдаха, но думите бяха погълнати от ужасния писък на сирените, който изпълваше Мара с усещане за неотложност и бързо прерастваше в паника. Между нея и императора се появиха две фигури — тъмният величествен образ на Дарт Вейдър и по-малката, облечена в черно фигура на Люк Скайуокър. Застанаха пред императора един срещу друг и извадиха лазерните си мечове. Остриетата се кръстосаха, блестящо червено-бяло срещу блестящо зелено-бяло. Джедаите бяха готови за битка.

Изведнъж остриетата се разделиха и с вик на омраза, който за миг заглуши воя на сирените, двамата се обърнаха и се нахвърлиха срещу императора.

Мара чу собствения си вик. Искаше да се притече на помощ на господаря си. Но разстоянието бе твърде голямо, а тялото не й се подчиняваше. Тя извика предизвикателно в опит поне да привлече вниманието им върху себе си. Но Вейдър и Скайуокър сякаш не я чуха. Те се разделиха, застанаха от двете страни на императора и вдигнаха високо лазерните си мечове. Императорът гледаше право към нея.

Мара отвърна на погледа му, отчаяно й се искаше да избяга от надвисналото бедствие, а не можеше да помръдне. От втренчения поглед на императора в нея нахлуха хиляди мисли и чувства, блестящ калейдоскоп от болка, гняв и омраза, който се променяше твърде бързо, за да го възприеме. Императорът вдигна ръце и изпрати залп от синьо-бели назъбени светкавици срещу враговете си. Двамата се олюляха от контраудара. Мара ги гледаше с агонизираща надежда, че този път всичко ще приключи другояче. Но не. Вейдър и Скайуокър се изправиха, изкрещяха яростно и вдигнаха високо мечовете си.

Над вдигнатите лазерни мечове прокънтя далечна гръмотевица… И с разтърсване, което едва не я изхвърли от креслото, Мара се събуди.

Пое си пресекливо дъх и се опита да пропъди останалите от съня чувства — смесица от болка, гняв и самота. Но този път не й бе дадено да ги превъзмогне сама. От коридора се долавяше чуждо присъствие. Мара скочи от креслото и зае бойна позиция. Гърмът от съня й — просто почукване по вратата — се повтори.

За момент се замисли дали да не запази мълчание, за да реши натрапникът, че няма никой, и да си отиде. Но много добре знаеше, че през пролуките на старовремските врати на панти отвън прониква светлината от стаята й. А и ако посетителят й наистина беше този, когото подозираше, тишината нямаше да го заблуди.

— Влез — извика тя.

Вратата се отвори, но на прага не стоеше Люк Скайуокър.

— Здравей, Мара — кимна Лея Органа Соло. — Да не преча?

— Не, в никакъв случай — отвърна любезно Мара и направи опит да отпусне лицето си. Последното, което й се искаше в момента, беше компания, особено от човек, свързан със Скайуокър. Но докато бяха принудени да стоят с Чен тук, нямаше да е особено умно да отбягва фигура с влиянието на Органа Соло. — Тъкмо преглеждах последните новини от бойното поле. Заповядай, влез.

— Благодаря — отвърна Органа Соло и пристъпи вътре. — И аз ги прочетох преди малко. Върховният адмирал Траун, изглежда, напълно оправдава доверието на покойния император.

Мара я изгледа изпитателно, чудейки се какво е разказал Скайуокър на сестра си. Органа Соло гледаше навън през прозореца към светлините на императорския град. А малкото, което Мара можеше да долови от излъчването й, в никакъв случай не издаваше подигравка.

— Да, Траун беше един от най-добрите пълководци на Империята. Изключително умен и изобретателен, с упорит стремеж към победа.

— Вероятно е искал да докаже, че е равен на останалите върховни адмирали — предположи Органа Соло. — Особено поради смесеното му родословие и омразата и недоверието на императора към пришълците.