Тимъти Зан - Последната заповед

Дрейсън поклати глава.

— Съжалявам, но „обзалагам се“ не е достатъчно, Калризиан. Намерете ми доказателство, че Империята няма да се възползва от липсата на фрегатата, и аз ще размисля дали да не ви я отстъпя за десет дни.

— О, стига, адмирале…

— И ако бях на ваше място — Дрейсън започна да си събира нахвърляните по масата чипове, — щях да прекъсна връзките си с проекта за добив на метали на Нклон. Мнозина от нас помнят, че при нападението на корабостроителницата на Слуис Ван Траун използва именно вашите минни къртици.

— И все пак точно познанията на Калризиан предотвратиха успеха на атаката — напомни спокойно Бел Иблис. — Някои от нас помнят и тази част от случилото се.

— Прав сте, ако приемем, че Траун е искал да открадне корабите — отвърна Дрейсън и се изправи. — Лично аз смятам, че той се е зарадвал повече, когато ги е видял извън строя. А сега ще ме извините, господа, но трябва да се върна към задълженията си.

Той излезе и Ландо с въздишка призна поражението си.

— Е, това беше — измърмори той и събра записките си.

— Не го вземай навътре — посъветва го Бел Иблис, стана и се протегна. — Не е толкова заради теб и Пътуващия град, колкото заради мен. Дрейсън е от хората, които винаги са смятали, че несъгласието с Мон Мотма е на една крачка от сътрудничество с Империята. Очевидно още мисли така.

— Аз пък си представях, че вече сте се разбрали с Мон Мотма — подхвърли Ландо и също се изправи.

— Да, вярно е — Бел Иблис сви рамене, заобиколи масата и тръгна към вратата. — В някаква степен. Тя ме покани да се върна в Новата република, аз признах предводителството й и официално всичко е наред. Но старите спомени трудно се забравят — той прехапа устни. — Трябва да призная, че оттеглянето ми от съюза след унищожаването на Алдеран можеше да бъде и по-дипломатично. И ти ли си нагоре към етажа за гостите?

— Да, а ти?

— И аз. Да вървим.

Излязоха от залата за срещи и тръгнаха по коридора към турболифта.

— Смяташ ли, че може да промени решението си? — попита Ландо.

— Дрейсън ли? — Бели Иблис поклати глава. — Изключено! Освен ако не успеем да измъкнем Мон Мотма от постоянните й съвещания и не я накараме да те изслуша. Според мен единственият шанс е надеждата Акбар да се върне на Корускант следващите един-два дни. Дори да оставим настрани значението на Пътуващия град, вероятно той все още ти дължи някоя услуга.

Ландо си спомни за изключително нелепата сцена, която се бе разиграла се, когато съобщи на Акбар, че се оттегля от генералския си пост.

— Услугите няма да имат никакво значение, ако и той мисли, че това може да е капан — каза той. — След като се опари на Слуис Ван, няма да рискува отново.

— Имаш право — призна Бел Иблис. Погледна към страничния коридор и когато се обърна, на Ландо му се стори, че на лицето му е изписана изненада. — И за съжаление всичко това се обърква допълнително от присъствието на имперския агент Делта в двореца. Това, че Траун няма никакви планове за Нклон в момента, не означава, че няма да измисли нещо, когато разбере какво сме предприели.

— Ако разбере — поправи го Ландо. — Делта не е вездесъщ. Хан и Лея успяха да проведат някои тайни мисии, без той да научи.

— Което за пореден път доказва моята теория, че по-малките бойни групи са по-полезни. Но въпреки това колкото по-бързо се разбере откъде изтича информация, и се отстрани източникът, толкова по-добре.

Минаха покрай друг пресичащ коридор и Бел Иблис надзърна в него. Този път на лицето му недвусмислено се изписа загриженост.

— Някакви проблеми ли? — попита тихо Ландо.

— Не съм сигурен — отвърна Бел Иблис. — Не трябва ли в тази част на двореца да има войници от охраната?

Ландо се огледа. Наистина бяха съвсем сами.

— Може да са ги свалили всички за посрещането на сарканската делегация.

— Но те бяха тук — отвърна Бел Иблис. — Видях най-малко двамина, когато слизах от стаята си.

Ландо отново погледна в пресичащия коридор и усети, че го обзема неприятно предчувствие.

— И какво е станало с тях?

— Не знам — Бел Иблис си пое дълбоко дъх. — Не ми се вярва да си въоръжен?

Ландо поклати глава:

— Бластерът ми е горе в стаята. Изобщо не предполагах, че ще ми потрябва тук.

— Да се надяваме, че няма — каза Бел Иблис, пъхна дясната си ръка под униформата и се озърна внимателно. — Вероятно съществува някакво просто обяснение.

— Разбира се — кимна Ландо и извади предавателя си. — Ще се обадим и ще разберем.