Тимъти Зан - Последната заповед

Вътре сигурно имаше още пазачи.

— Готови — потвърди Люк.

Разнесе се остро съскане от лазерния му меч, блестящото зелено острие мина покрай главата на Хан и започна да реже водоравно тежката метална врата. По някое време лъчът досегна вътрешния механизъм за отваряне и когато Люк приключи, горната част се вдигна по релсите и изчезна в тавана.

От начина, по който щурмоваците зяпаха вратата, беше ясно, че бяха чули кратката престрелка отвън. Също толкова ясно бе, че ни най-малко не очакваха някой да влезе толкова бързо. Хан застреля единия, докато той вдигаше лазерната си карабина, Люк се прехвърли през долната част на вратата и покоси с лазерния меч другия.

Приведените над компютърните екрани имперски войници също не очакваха посетители. Те се опитаха едновременно да извадят оръжията и да потърсят прикритие, но Хан и Чубака ги повалиха. След още няколко изстрела стаята заприлича на купчина димящи отпадъци.

— Това сигурно е достатъчно — реши Хан. — Да изчезваме, преди да са пристигнали подкрепления.

Но с бунта при главния вход и вилнеещата вътре в крепостта банда минериши имперските войници нямаха време да отговорят. Тримата се върнаха по коридора до аварийното стълбище и слязоха три етажа надолу до помещението, където бяха разположени помпите на вентилационната система. Там ги чакаха останалите. Двама ногри пазеха мълчаливо пред вратата.

— Някакви проблеми? — извика Ландо, скрит зад плетеницата от тръби и маркучи, заемаща сякаш две трети от залата.

— Не — отвърна Хан. Чубака затвори и залости вратата зад тях. — Но не ми се иска да повтарям.

Ландо изсумтя:

— Не вярвам да ти се наложи. Имперските войници вече сигурно са убедени, че се задава голямо нападение по въздуха.

— Да се надяваме — кимна Хан и се приближи към Ландо, който бърникаше в някакво допотопно контролно табло. Арту се бе включил в компютърния терминал отстрани на таблото, а Трипио кръжеше наоколо като развълнувана квачка. — Допотопничко, а?

— Вярно — потвърди Ландо. — Предполагам, че императорът просто е взел целия клониращ комплекс и го е инсталирал тук.

Арту изпиука възмутено.

— Да, не е променил дори програмите — каза сухо Ландо. — Имам някаква представа от подобни машинарии, Хан, но недостатъчна, за да причиня някаква непоправима повреда. По-добре да използваме експлозиви.

— Нямам нищо против — отвърна Хан. Изобщо не му харесваше мисълта накрая да се окажеше, че е изминал целия път през Затънтената земя за нищо. — Къде е Мара?

— Ей там — кимна Ландо към една врата, почти скрита сред тръбите. — В главното помещение.

— Да идем да видим какво става, Люк — предложи Хан. Не искаше да остави Мара да се разхожда сама. — Чуй, остани при Ландо. Виж дали има нещо, което си заслужава да го вдигнем във въздуха.

Той се приближи до вратата и я отвори. Зад нея се показа широка пътека, която обикаляше от вътрешната страна огромна естествена пещера. Точно срещу тях, на фона на огромна, окичена с апаратура колона, която се спускаше от тавана до пода на пещерата, Мара се беше облегнала на парапета.

— Това ли е мястото? — попита Хан и тръгна към нея.

Край пътеката имаше още около двайсетина врати на приблизително равно разстояние, четири подвижни моста свързваха работните платформи, заобиколили колоната с апаратура в центъра на пещерата. С изключение на двамата ногри за охрана, наоколо не се виждаше никой.

Но пък се чуваха звуци. Отнякъде долиташе бръмчене на машини и гласове, нарушавано от тихото щракане на релета и странно пулсиране и свистене. Сякаш цялата пещера дишаше…

— Това е — потвърди Мара с глух глас. Може би и тя мислеше, че шумът прилича на дишане. — Ела да видиш.

Хан махна на Люк, двамата се приближиха до Мара и погледнаха надолу.

Наистина бяха при уредите за клониране. Пещерата бе огромна, под тях имаше още най-малко десет етажа, изсечени в скалата. Цялото бе оформено като гладиаторска арена, всяко равнище представляваше нещо като кръгъл балкон, обикалящ вътрешната страна на пещерата. От горе на долу балконите се разширяваха, простираха се по-навътре и стесняваха пространството около колоната в средата. Навсякъде се виждаха тръби и маркучи — от колоната излизаха най-дебелите, по краищата на балконите минаваха по-малки, а най-тънките се свързваха с изрядно подредените метални сфери, които изпълваха балконите и арената най-долу. Хиляди малки сфери. И всяка една от тях представляваше горната част на клониращ цилиндър „Спаарти“. Люк изръмжа гърлено.