Тимъти Зан - Последната заповед

— Компютърната конзола е ей там, Арту — показа той на дроида гнездото в стената. — Включи се и виж какво ще откриеш.

Дроидът изпиука, че е разбрал заповедта, и с помощта на Ландо си проправи път през неравната повърхност.

— Едва ли ще се отвори от само себе си — каза зад него Мара.

— Арту ще провери — отвърна Люк и се вгледа в лицето й. — Как си?

Очакваше подигравателна забележка или поне унищожителен поглед. Но вместо това тя се пресегна и го хвана за ръката.

— Обещай ми нещо — прошепна тя. — Каквото и да ти струва, не ме оставяй да мина на страната на Кбаот. Разбираш ли ме? Не ме оставяй да се присъединя към него. Дори ако трябва да ме убиеш.

Люк не можеше да откъсне поглед от нея. Зловеща тръпка мина през тялото му.

— Кбаот не може да те накара насила да му се подчиниш, Мара — каза той. — Без твое съгласие няма да стане.

— Сигурен ли си? Абсолютно сигурен?

Люк се намръщи. Толкова неща все още не знаеше за Силата.

— Не.

— Аз също. Точно това ме тревожи. На Джомарк Кбаот ми каза, че ще бъда с него. Повтори го и в нощта, когато пристигна.

— Може да е сгрешил — предположи колебливо Люк. — Или да лъже.

— Не искам да рискувам — тя стисна по-здраво ръката му. — Няма да му служа, Скайуокър. Искам да ми обещаеш, че ще ме убиеш, но няма да му позволиш да ми направи нещо.

Тежка буца заседна в гърлото му. Дори без Силата усещаше, че тя говори истината. Но за един джедай бе невъзможно съзнателно и хладнокръвно да отнеме човешки живот…

— Ето какво ще ти обещая — каза той. — Каквото и да се случи вътре, няма сама да се изправиш срещу него. Ще бъда до теб и ще ти помагам.

Тя се извърна настрани.

— И какво ще стане, ако загинеш?

Значи пак се стигаше до познатата битка, която тя водеше в себе си от деня, в който се бяха срещнали.

— Не си длъжна да го правиш. Императорът не е жив. Гласът, който чуваш, е само спомен.

— Знам — излая тя и в страха й се прокрадна ярост. — Да не мислиш, че така по-лесно ще го забравя?

— Не — призна той. — Но не можеш да го използваш за извинение. Съдбата ти е в твоите ръце, Мара, не в ръцете на Кбаот или на императора. Решенията вземаш ти, имаш право… И носиш отговорността за тях.

Откъм гората се чуха стъпки.

— Добре — изръмжа Мара, пусна ръката му и отстъпи встрани. — Философствай си, колкото щеш. Само не забравяй какво ти казах — тя се извърна към приближаващата група. — Какво става, Соло?

— Водим съюзници — отвърна той и изпитателно ги огледа. — По-точно нещо като съюзници.

— Ей, Трипио — извика Ландо и размаха ръка. — Ела ми кажи от какво толкова се вълнува Арту.

— Разбира се, сър — отвърна Трипио и зави към компютърния терминал.

Люк отново погледна Хан.

— Какво искаш да кажеш с това „нещо като съюзници“?

— Объркана работа — отвърна Хан. — Поне както я свърши Трипио. Целта на минеришите била не да ни помогнат, а само да влязат вътре и да се бият с имперските войници. Последвали са ни, защото били решили, че ще открием таен вход, през който и те да се намъкнат.

Люк изгледа изпитателно групата мълчаливи четириръки пришълци, извисяващи се над ногрите, които ги охраняваха. Всички носеха по четири дълги ножа и лъкове — оръжия, които нямаше да свършат никаква работа срещу облечени в брони имперски войници.

— Не съм сигурен, че трябва да ги пуснем с нас. Какво ще кажеш?

— Ей, Хан — извика Ландо, преди да отговори. — Ела да чуеш.

— Какво да чуя? — попита Хан и се приближи до компютърния терминал.

— Кажи им, Трипио — заповяда Ландо.

— Изглежда, някой е нападнал главния вход към планината — започна по обичайния си превзет начин Трипио. — Арту е засякъл няколко доклада за движението на бойните части в района…

— Кой извършва нападение? — прекъсна го Хан.

— Доколкото разбрах, част от псаданианците в селото — отвърна Трипио. — Според докладите от портала преди това са поискали освобождаването на своя господар Кбаот.

Хан погледна многозначително Люк.

— Електронният бележник…

— Връзва се — съгласи се Люк. Кбаот се беше свързал с псаданианците и ги бе накарал да нападнат. — Как ли е успял да им го прати?

— Поне се потвърждава, че засега е затворен — намеси се Мара. — Надявам се, че охраняват добре килията.

— Извинете ме, господарю Люк — обади се Трипио и леко наклони глава, — но що се отнася до електронния бележник, за който спомена капитан Соло, бих предположил, че е бил изнесен по същия начин, както и оръжията. Според докладите…