Тимъти Зан - Последната заповед

— Давай — разреши Карде. — Ако от гарнизона го забележат, ще кажем, че имаме повреда. Чин, Корвис — наблюдавайте екраните си.

Ногрито се приближи до контролното табло на Данкин и шест пъти включи и изключи светлините за приземяване. Лея напрегнато се взираше през илюминатора, опитвайки се да обхване с поглед цялата планина. Ако Хан и другите са влезли над линията на смрачаване…

— Видях го! — обади се от станцията на турболазерното оръдие Корвис. — Координати нула, нула, три, точка, седемнайсет.

Лея надникна през рамото на Карде. На екрана на навигационния компютър се появи мястото. Наистина се виждаше светлина.

— Това е — потвърди Мобвекар.

— Добре — кимна Карде. — Чен, свържи се с гарнизона и потвърди, че се насочваме към резервния космодрум, както ни заповядаха. По-добре седнете и си сложете коланите, съветник. Съвсем скоро ще се появи неочаквана повреда в агравитаторите.

За Лея изглеждаше невъзможно кораб с големината на „Волният Карде“ да кацне между дърветата и голите скали. Но на Карде и хората му изпълнението очевидно бе познато и в последната секунда с един изстрел на турболазерното оръдие разчистиха площадка за кацане.

— И сега какво? — попита Данкин, когато Карде изключи агравитаторите.

Карде погледна Лея и вдигна въпросително вежди.

— Аз влизам вътре — каза тя. Пред очите й плуваше образът от съня й, в който над Люк и Мара висеше опасност. — Вие не сте длъжни да идвате с мен.

— Двамата със съветника ще отидем да потърсим приятелите й — каза Карде, свали предпазните колани и се изправи. — Чен, опитай се да убедиш гарнизона, че не се нуждаем от помощ.

— А аз какво да правя? — опита Данкин.

Карде се усмихна:

— Оставаш тук, за да му помогнеш, ако те не му повярват. Да вървим, съветник.

Слязоха от стълбичката на „Волният Карде“. Никъде не се виждаше ногрито, който им бе отвърнал на сигнала.

— Къде е? — попита Карде и се огледа.

— Чака да му се обадим — отвърна Мобвекар, вдигна ръце към устата си и изсвири някаква сложна мелодия.

Веднага последва отговор, който премина в птичи писък.

— Самоличността ни е потвърдена. Моли да отидем бързо. Другите имат не повече от четвърт час преднина.

Петнайсет минути. Лея се взря в осветената от звездите планина. Твърде късно, за да ги предупреди, но може би все още можеше да им помогне.

— Да не губим време! — подкани ги тя.

— Една минута — спря я Карде и погледна над рамото й.

— Трябва да почакаме да… аха.

Лея се обърна. Откъм коридора от кърмата на кораба се приближаваше мъж на средна възраст, повел на каишка две дългокраки животни.

— Заповядайте, капитане — каза той и подаде ремъците.

— Благодаря, Чин — кимна Карде, пое каишките и се приведе да почеше животните зад ушите. — Не ми се вярва да сте виждали домашните ми ворнскъри, съветник. Това е Дранг, а по-кроткият е Щурм. На Миркр те използват Силата, за да преследват плячката си. Тук с тяхна помощ ще открием Мара. Нали?

Ворнскърите изръмжаха тихо, по-скоро измъркаха.

— Добре — Карде се изправи. — Мисля, че сега вече сме готови, съветник. Ще тръгваме ли?

Сирените все още виеха в далечината, когато Хан надникна иззад ъгъла. Според плановете, които Арту беше извадил от компютъра, тук трябваше да се намира главният външен наблюдателен пост на гарнизона. Така че охраната сигурно щеше да е нащрек.

Така беше. Пет метра по-нататък по коридора от двете страни на тежките метални врати стояха двама щурмоваци. Те веднага забелязаха непознатия, който гледаше към тях, и вдигнаха лазерните си карабини.

Най-умното, което можеше да направи — единственото нещо, което би направил един разумен и несклонен към самоубийство човек, — бе да се скрие обратно зад ъгъла, преди да стрелят. Вместо това Хан се опря на стената със свободната си ръка, отблъсна се рязко и се хвърли през коридора. Успя да се мушне в другия коридор на милиметри пред свистящите изстрели. Задъхано опря гръб в стената, а ожесточеният огън раздробяваше металните панели зад него.

Щурмоваците продължиха да стрелят, докато Чубака се подаде зад ъгъла и сложи край на престрелката с два бързи изстрела на лъка си.

— Добре, Чуй — изръмжа Хан, огледа се и се промъкна отново иззад ъгъла.

Щурмоваците вече бяха извън играта, оставаше да се справят с тежката метална врата. Но и тя подобно на щурмоваците не представляваше голям проблем. Поне за тях.

— Готови? — попита той, отпусна се на коляно до вратата и вдигна бластера си.