Тимъти Зан - Последната заповед

— Не мога да повярвам! — гласът му бе хем задавен, хем изпълнен с възхищение.

— Повярвай — посъветва го мрачно Хан, извади макробинокъла и го насочи към арената. Мрежата от тръби закриваше голяма част от гледката, но той зърна хора в униформи на пазачи и биотехнолози. Виждаха се и тук-там по балконите. — Пазят го като крепост. С щурмоваци и всичко останало.

Той погледна озадачено Мара. Тя се бе втренчила в резервоарите за клониране с напрегнато лице, сякаш водеше битка с призраците от миналото си.

— Стари спомени, а?

— Да — отвърна тя механично. Остана загледана още малко и се стегна. — Трябва да ги спрем на всяка цена!

— Радвам се, че си съгласна с нас — отвърна Хан и впи изпитателен поглед в лицето й. Сега изглеждаше и звучеше добре, но под повърхността бушуваха хиляди чувства. Дръж се, хлапе, помисли си той. Още мъничко! — Май е най-добре да взривим колоната в средата. Какво знаеш за нея?

Тя изви глава към колоната.

— Почти нищо — поколеба се и продължи неуверено: — Но сигурно има и друг начин. Императорът определено не беше човек, склонен да остави други хора да използват играчките му.

Хан хвърли поглед към Люк:

— Искаш да кажеш, че тук има система за самоунищожение?

— Сигурно — кимна тя и в очите й отново се мярна онова болезнено изражение. — Ако е така, механизмът за задействането му трябва да се намира в тронната зала. Може да отида да проверя.

— Не знам — поклати глава Хан и погледна надолу. Пещерата беше прекалено огромна, за да я унищожат с един заряд. Системата за самоунищожение наистина щеше да ги улесни. Но пък идеята да пратят Мара в императорската тронна зала, където отново да я налетят старите спомени, изобщо не му харесваше. — Не, според мен не бива никой от нас да се разхожда сам из крепостта.

— Аз ще отида с нея — обади се Люк. — Тя е права, заслужава си да проверим.

— Изобщо не е опасно — добави Мара. — В другия край на балкона има турболифт за поддържащите дроиди, който ще ни качи почти до тронната зала. Така или иначе, войниците се занимават преди всичко с бунта при входа.

Хан се намръщи.

— Добре, вървете — изръмжа той. — Нали няма да забравите да ни предупредите, преди да натиснете копчето?

— Няма — усмихна се Люк. — Хайде, Мара.

Двамата тръгнаха по пътеката.

— Къде отиват? — попита Ландо.

— В тронната зала на императора. Мара смята, че оттам се командва системата за самоунищожение. Ти намери ли нещо?

— Арту най-накрая се свърза с главния компютър — отвърна Ландо и посочи колоната в средата. — Сега търси схемата на това нещо.

— Не можем да чакаме — реши Хан и се обърна отново. Чубака се показа от помещението с помпите с раницата с експлозиви на рамо. — Чуй, вземете двамата с Ландо един от подвижните мостове и се залавяйте за работа.

— Добре — Ландо надникна предпазливо през парапета. — А ти какво ще правиш?

— Ще затворя всички достъпи насам — отвърна Хан и посочи другите врати, които се отваряха към балкона. — Ей, ногрите, елате насам.

Двамата ногри на пост пристъпиха мълчаливо към него, а Ландо и Чубака тръгнаха към най-близкия мост.

— На вашите заповеди, Хан от племето Соло — обади се ногрито.

— Ти оставаш тук — каза той на по-близкия. — Бъди нащрек. А ти — той посочи другия — ще ми помогнеш да блокирам вратите. Един изстрел с бластер в ключалката сигурно ще свърши работа. Аз ще тръгна насам, а ти — в обратната посока.

Беше изминал около две трети от своята страна на пътеката, когато над странното механично дишане на пещерата се извиси познат звук. Погледна назад и видя Трипио да крещи и да ръкомаха от вратата на залата с помпите.

— Чудесно — измърмори той.

Както винаги Трипио беше абсолютно готов да оплете конците. Хан стреля в контролния механизъм на вратата, пред която беше застанал, обърна се и забърза натам.

— Капитан Соло! — въздъхна с облекчение Трипио, когато Хан застана пред него. — Слава на Твореца! Арту казва…

— Какво се опитваш да направиш? — извика Хан. — Да привлечеш целия гарнизон ли?

— Не, не, сър. Но Арту казва…

— Ако искаш да говориш с мен, ще дойдеш и ще ме намериш. Разбра ли?

— Разбира се, сър. Но Арту казва…

— А ако не знаеш къде да ме търсиш, ще използваш предавателя — продължи Хан и посочи с пръст малкото устройство, което дроидът държеше. — За това сме ти го дали. В никакъв случай не бива да махаш и да крещиш. Разбра ли ме?

— Да, сър — отвърна Трипио. Механичното му търпение сякаш всеки миг щеше да се изчерпи. — Може ли да продължа?