Владимир Полянов: Слънцето угаснало

В тая утрина градът се опиваше от новости. Изведнъж се узна. Имало преврат, който сполучил. По улиците тръгнаха тълпи. Увлечението завлече някои към участъците и казармите, дето си предлагаха услугите на новата власт. Към шест часа се пуснаха вестниците.

Беше хубав, слънчев ден. Оживлението, затворените магазини — придаваха празничност на града. Дали всички се радваха за успеха на заговорниците или бързо се приспособяваха към по-силните! Вестниците даваха подробности за извършеното.

В просъница Надя чуваше шума по улицата. Когато слънцето нахлу в стаята, нейното лице изглеждаше съвсем бледо, а очите ѝ — стъклено неподвижни. Ася ѝ обеща да се върне сутринта. Беше вече обед. Защо не идеше?

Звънецът неочаквано я изпълни с надежда. Скочи и се хвърли към вратата. Беше брат ѝ.

— Тук ли е Ася? — попита той веднага.

Беше възбуден, небрежно облечен, с джобове, пълни с листове хартия, които стърчаха навън. Под шапката му висяха разчорлени коли. Очите му святкаха.

— Бързо, искам да се видя с Ася. Излезе ли? Няма ли го?

Надя Струмска стоеше няма. Нейният брат Слав, журналист по професия, дохождаше много рядко у тях и тя знаеше причината за това. Той и Ася преди много време бяха разговаряли надълго. След това Ася винаги казваше:

— Жалко, но Слав е прекалено гъвкав и чувствителен към политическите бои. Понякога ми е обидно да говоря с него.

Под тия думи почти не се прикриваше дълбокото чувство на презрение и Надя знаеше това. Слав разбираше, че неговия зет не го много обича и не търсеше дружбата му, а във вестника, който редактираше, твърде често не скриваше пренебрежението си към групата, от която произхождаше Ася. Сестрата винаги със съжаление мислеше, че в една бъдеща борба нейният брат и съпругът ѝ ще бъдат противници. Защо сега, в разгара на борбата, Слав търсеше Ася?

Всичките ѝ мисли за тия отношения се стопиха с последния въпрос и отново на лицето ѝ застана безпокойството за съпруга, който още не беше се върнал. Погледна брат си и с един глас, в който тръпнеха плахост и лоши предчувствия, прошепна:

— Ася го няма.

Слав свали шапката си и чорлавата му коса, освободена, настръхна:

— Така си и мислех. Кога излезе?

— Още снощи.

Братът протегна ръце, изпусна шапката и молива, който дотогава въртеше между пръстите си, и като прегърна бурно сестра си, извика:

— Ася ще стане министър. Поздравявам те.

После започна да се разхожда из вестибюла, ръкомахаше и говореше непрекъснато:

— Министър! На, харесва ли ти! Туй-то! Знаех си аз. Хитреци и смелчаци излязоха тия хора. За една нощ пометоха всички пречки. Ах, на мене те много дължат! Аз играех роля с вестника си. Сещаш ли се? Пишех против тях и им се присмивах, за да обезценя значението им. Приспивах вълка, докато те се готвеха да го хванат за шията. Но тая сутрин свалих маската си. Сега всички знаят, че и аз съм с тях. Гледаш ли? На, чети.

Той извади от джоба своя вестник и го подаде на сестра си, без да спре:

— С Ася трябва да разменим само две думи, за да се разберем. После той трябва само да ме слуша. Ах, да не изпорти работата със своя характер. Не знаеш ли де мога да го намеря? Министър се става много лесно и — никак. Аз трябва да говоря с Ася. А, не знаеш ли де може да бъде?

Надя едва се държеше на краката си. Думите на брата я замайваха. Тя чу само едно — те сполучили. Всичко е свършено вече. Ужасът е минал. Ако Ася оцелее, доброто се връща, техният дом ще блесне, тя ще плаче от щастие, ако е оцелял и се върне здрав и жив.

— А — викаше братът, — не знаеш ли де може да бъде?

— Снощи той беше със своите приятели Загоров и Михо…

Слав махна ръка с отегчение.

— Ах, Михо! Остави този грубиян. Той е убит. За него научих.

Надя Струмска изведнъж изчерпи всичките си сили, нозете ѝ се прегънаха и тя падна на пода. Приятелят на нейния мъж убит! Какво е станало с Ася?

Журналистът се изплаши за миг, наведе се над сестра си, повика слугинята. Бързо пренесоха госпожата в спалнята. С това Слав помисли, че е задоволена нуждата от неговите грижи. Той беше толкова зает с мисли и планове, че не можеше да отделя много време за един случай, който веднага прецени като женска слабост.

Тоя човек беше пълна противоположност на сестра си. Нисък, груб, с червени къси ръце, с мръсна къдрава коса, с дебели меса по бузите, които правят да изглежда лицето на пластове, гъвкав, винаги зает с мисли, които го увличаха дотам, че ръкомахаше и си говореше сам, седеше неспокойно или непрекъснато крачеше, натежал от книги и хартии, които стърчаха от джобовете му. Той имаше грозен изглед, който не би оставал в паметта, разсеяна от непрекъснатите му движения, ако не го издаваха очите, които, при всички изрази на лицето, не можеха да скрият неговата същност на хитрец и циник.