Владимир Полянов - Слънцето угаснало

Те живееха на първия етаж. Слугинята си беше легнала. Надя Струмска запали лампата във вестибюла, към който гледаха вратите на трите стаи. На закачалката над огледалото видя шапката на мъжа си. Спомни си веднага, че той беше излязъл с туристическия каскет. Спря се замислена. Паметта ѝ възстановяваше тръгването на Ася, отново го виждаше. Той се шегуваше. Бяха си казали сериозното. Тя знаеше, че той отива, за да се хвърли през тая нощ в една тежка и неравна борба. Може би нямаше да се върне. Те приказваха върху всичко и бяха решили, че друг път няма — тя с плахия възторг на влюбена, мъжът със съзнанието на борец. И когато тръгваше, оставаше да се пошегуват. Страшното бе изчезнало в думите.

Сега споменът за раздялата я тревожеше. Пустата къща и тая шапка на закачалката направиха очите ѝ да погледнат далече. Мигът на раздялата избяга назад, сякаш не е бил преди четири часа, сякаш тя не беше с мъжа си отново само преди няколко минути. Стори ѝ се, че се връща от погребение. Мъртвецът е заровен, тя влиза в дома, дето той е живял и вижда негов предмет.

Устните ѝ затрепериха от внезапен плач — без сълзи, без глас. Хвърли се към едната врата и влезе в спалнята.

Те бяха женени само от няколко месеца. На масичката до леглото на Ася имаше цветя. На пода върху малкото килимче бяха сложени неговите пантофи с бродерия. Никой не знаеше, че тя сама бе приготвила материята за тях. Спалнята беше в сини тапети, а кристалиновите завеси, балдахинът на позлатения корниз, покривките върху леглата сияеха в снежна белота. Никой не знаеше, че тя от месеци преди сватбата денонощно си бодеше ръцете, за да приготви тези дреболии. Те прекараха две години като годени и тя бе изучила всичко, което той харесва, защото го обичаше дълбоко и беззаветно.

Когато влязоха в своята къща, той я целуна от радост. Тя не беше изпуснала нищо, за да направи жилището по вкуса му. Но от тоя ден той трябваше непрекъснато да я целува. Тая малка, нежна жена със сладки устни, умно чело и прелестна усмивка, посвети живота си на него.

Страшното през тая нощ не дойде неочаквано. Ася беше оценил своята жена и като добър приятел, така че тя знаеше всичко. Тая нощ Ася се хвърляше в една борба, която, според него, беше неизбежна. Тя разбираше много малко от хилядите причини, които той ѝ изреждаше за да я убеди, но неговите думи я вълнуваха и тя обичаше своя мъж точно такъв — идеалист и герой. Имаше понятие какво нещо е бунт срещу едно правителство, което държи в ръцете си всички държавни сили, но тя никога не се разтревожи. Страшното изчезваше във виденията, които ѝ се мяркаха в разпалените думи на мъжа. Тя виждаше ореола на герой върху челото му, не и смъртта. Страшното изчезваше зад хубавите думи.

Лежеше по лице на едно от леглата и цялото ѝ тяло трепереше от мъчителния плач без сълзи и без глас. Тая нощ осъзна страшното, срещу което бе тръгнал Ася. В душата ѝ нямаше разкаяние, че не бе му попречила да тръгне. Тя се тресеше в спазмите на мъчителния плач, като малко дете, внезапно ужасено от страшното, което то е мислило за играчка.

Може би беше вече един или два часа. Зад пердетата, зад стените, там по улиците, из целия град се извършваше мистерията на бунта. До ушите ѝ долитаха далечни пушечни изстрели. Тя лежеше без да долавя признаците на общия ужас, вцепенена от страх за мъжа си. Под прозорците откъм улицата бързо преминаха конници и сега съвсем близо се чуха изстрели.

Тя скочи от леглото, мина в съседната стая през проходната врата, която стоеше отворена, и погледна през прозореца към улицата. На няколко крачки далече видя електрическата лампа, а отсреща — съседните къщи, със спуснати завеси на прозорците, неми и пусти. По улиците нямаше никой, но съвсем наблизо, може би в съседната улица, се водеше същинско сражение. Наведнъж гръмнаха стотина пушки.

Обхвана я несдържаност. Притискаше ръце до гърдите си и търсеше прозорец, откъдето да види какво става. Четирите прозореца на двете стаи, кабинетът и трапезарията бяха откъм улицата. Опита от всеки, но отново виждаше електрическата лампа на улицата и немите, пусти къщи отсреща. Не смееше да запали електричеството из стаите, но когато излезе във вестибюла, видя, че бе забравила там лампата да гори. Бързо я изгаси и погледна към стъклата на входната врата. В тях блестеше светлина. Спомни си за осветения прозорец на втория етаж.

В тоя етаж живееше семейство Здравеви. Методи Здравев, познат адвокат в града, беше приятел от студентство на Ася. Двете семейства, попаднали случайно в една и съща къща, живееха другарски. Госпожа Здравева беше добра приятелка, приказлива и любезна.