Александра Потър - Внимавай какво си пожелаваш

Щом се замисля за него, и сърцето ми трепва. Колкото и да обичам новия си живот тук с Гейб, никак не ми е приятно, че съм толкова далече от татко. Глупаво е. Знам, че е в добри ръце, че трябва само да вдигна телефона, но въпреки това той ми липсва. Понякога ми се иска да си пожелая…

Очевидно не бива да си пожелавам разни неща, напомням си аз и се чувствам по-добре. Щастливото цветенце ми даде урок и вече съм нов човек. Вземете онзи ден, например. Двамата с Гейб бяхме на плажа и аз видях едно момиче по бански с дупе, на което би завидяла и Камерън Диас. Тъкмо да си пожелая и моето да е такова, и се спрях. А това не е никак лесно, да не говорим, че дупето й беше върхът, но сигурно доста зор е видяло, докато се докара в този вид. Радвам се, че не го направих, защото след пет минути Гейб ми каза, че имам най-страшното дупе, което някога е виждал. Това доказва, че човек трябва много да внимава какво си пожелава.

Сега, като се замисля, не съм убедена, че щастливият пирен ми донесе истинско щастие. Може би и въображението ми е помогнало малко. Може би наистина става въпрос за поредица от съвпадения…

През седмиците след като изчезна, се случиха събития, които ме накараха да реша, че е било точно така. На кантара в „Бутс“ се появи странен надпис, че не бил работел и когато попитах продавачката какво не е наред, тя ми обясни, че не отчитал правилно теглото. Грешката била в цели два килограма и половина.

После някакъв човек, който разхождал кучето си, попаднал на подхвърления ми портфейл в парка Хампстед и го предал в полицията. Както трябваше да се очаква, и парите, и кредитните карти липсваха, но картата ми за донор на органи беше вътре и така полицията ме открила. Вътре беше и лотарийният билет, пъхнат в едно от страничните джобчета. А сега на въпроса за милиони. Спечелих ли?

Да, спечелих.

Почти.

Бях уцелила четири от числата и ми връчиха десетачка, което е чудесно, въпреки че така и не успях да си купя астън мартин „Венкуиш“, но поне си платих таксито до нас, след като ходихме на кино. А докато се притисках до Гейб на задната седалка, имах чувството, че съм спечелила джакпота.

Честно казано, колкото повече мисля, толкова повече ми се струва, че знам истината за пирена. От една страна, ми се иска да вярвам, че е имал магически сили, но, от друга, когато разсъждавам логично, знам че това е напълно невъзможно. Подобни неща се случват във вълшебните приказки, не в истинския живот. Дали?

Най-сетне стигам до голямата дървена къща, боядисана в бебешко синьо, тласкам колелото пред себе си и го подпирам на стълбите, където се е излегнала доволно едра оранжева котка. Навеждам се, за да я погаля.

— Здрасти, Били Смит — прошепвам аз и го чеша зад ушите. Той измърква и се протяга мързеливо, а малките му бели лапки се изпъват. Усмихвам се. Той не е единственият, който се радва на слънцето.

Отварям мрежестата врата и влизам вътре. В къщата е тихо и спокойно. Изритвам чехлите и тръгвам към хола. Спирам до лампата, поставена върху една от масичките. До нея е снимка, която аз съм правила на Гейб. Застанал е пред „Лаф фактъри“ на Сънсет булевард, а над него се вижда надписът: „Ангелът Габриел на живо“. Буквите са черни и върху тях има втори надпис: „НЯМА МЕСТА.“

Гордо докосвам с пръст дървената рамка. Никога не съм харесвала комедиите, но започвам да ги оценявам. Също като бирата, казвам си аз. В момента една студена бира ще ми дойде добре. Влизам в кухнята.

— ИЗНЕНАДА!

Застивам на вратата.

Вратите към терасата са широко отворени и аз поглеждам към малката градина. Навсякъде са закачени пъстроцетни светлини, шарени балони, а на огромен надпис виждам „Честит рожден ден“. Пълно е с хора, които подскачат, подвикват и пищят.

Господи!

Облягам се на хладилника.

Това е парти изненада за рождения ми ден.

Първият ми импулс е да хукна нанякъде. Не съм подготвена. Идвам направо от плажа. Косата ми е пълна с пясък, на лицето имам червена пъпка, която се опитах да изстискам. Изглеждам ужасно. Трябва да взема душ. Имам нужда поне от един час, за да си направя косата и да се гримирам.

Също като заек, уловен в светлините на приближаващ автомобил, аз съм прекалено стресната, за да реагирам.

И тогава ги виждам. Познати усмивки.

— Лайънъл… Ед… Джес! — ахвам аз и изкрещявам, когато радостта избухва в гърдите ми също като фойерверки. Краката ми се задвижват й аз хуквам към градината и размахвам ръце.

— Лайънъл! Не мога да повярвам… Розмари! Боже! Джес! Негодници такива! Да пазите тайна от мен! Това сигурно е новият ти приятел Доминик. Здрасти, Доминик, много ми е приятно да се запознаем! Ед и Лу и… Господи… това Руби ли е? Колко е красива… Здрасти, Руби, аз съм леля ти Хедър! Брайън! Много се радвам да те видя… Нийл, много се радвам да те видя и теб!