Александра Потър: Внимавай какво си пожелаваш

Той избухва в смях и приглажда косата ми с целувки.

— Ти чувала ли си вица за комедианта, който се влюбил в една червенокоса, която се казвала Хедър?

Надничам изпод завивката и се сгушвам до него.

— Не съм. Какво станало?

— Така и не я разлюбил.

Усмихвам се на една страна.

— Това изобщо не е смешно.

— Не съм искал да е смешно — шепне той, привлича ме към себе си и ме целува.

Аз затварям очи и отвръщам на целувката. Ето това е най-хубавото в комедията.

— Три долара и седемдесет и пет цента.

Слагам списанието на щанда и вадя банкнота от пет долара от джоба на късите панталонки. Продавачът я поема и докато чакам рестото, грабвам списанието и разлиствам лъскавите страници. Трябва да е някъде тук… Разгръщам на рекламите. Най-сетне я виждам. Черно-бяла снимка на жена, която сваля неопрена в илюстрована статия за сърфа. Погледът ми се стрелва към името, написано със ситни главни букви.

Колко само съм горда. „Сийн“ е едно от най-продаваните списания в Америка и това е първата ми снимка за тях. Можете да ми вярвате, че снимката е страхотна и че надписът с името ми съвсем не е толкова малък. Буквите са поне половин сантиметър високи.

— Госпожице? — Мъжът зад щанда ми подава рестото.

— А, да, благодаря. — Изчервявам се и натъпквам рестото в джоба, затварям списанието и излизам в задушливата горещина.

Късен следобед е, ала слънцето все още пари. Слагам си тъмни очила и поглеждам към невероятно високите палми и безкрайното синьо небе, жълтият пясък и искрящия океан. Венис Бийч, Калифорния. Поемам соления въздух, ароматът на кафе и лосион против изгаряне. Точно така съм си представяла всичко тук. Пълно е с велосипедисти, момичета по бански, разни типове разнасят сърфове, други свирят на китари… Ухилвам се, когато покрай мен минава момче на кънки, връщам се при колелото си и слагам списанието в малката кошница. Качвам се и се оттласквам от тротоара. Преди малко ходих да поплувам в океана и все още усещам полепналата по кожата ми сол и влажните бикини под късите панталонки. Натискам лениво педалите и се оставям на мечтите, а умът ми препуска с всяко завъртане.

Връщам се към Единбург и към онзи момент преди шест месеца, когато се събудих в розовата хотелска стая до Гейб…

Както бе предрекъл Брайън, останах до края на фестивала. Всички билети за шоуто на Гейб се продадоха. Представлението му беше толкова успешно, че му предложиха зала. Публиката му нарастваше, чуваха се все по-добри отзиви. Преди да се усети, всички съдии от комисията за награди за комици го бяха гледали и го номинираха за престижната награда „Перие“.

Не се изненадах, когато спечели. Затова пък Гейб остана поразен, както и цялата комедийна общност, защото никой не бе чувал за него, но оттогава досега той постигна много. Спечелената награда му донесе заслужена слава и в момента той преговаря за свое телевизионно предаване и изнася представления в един от най-големите комедийни клубове в Ел Ей.

Завивам покрай мрежата канали, слизам от колелото и го тласкам по тясната пътека покрай водата. Що се отнася до мен, Виктор Максфийлд страшно хареса снимките ми от фестивала (въпреки че е бил предварително готов да ги хареса заради човека на тях). Това бе първата от много други поръчки. През следващите два месеца прекарах невероятно, снимах какви ли не хора, места и събития.

След това напуснах работа. Отново напуснах.

Слънчевите лъчи си играят във водата и аз нагласявам очилата. Погледът ми се плъзга по каналите и аз насочвам мисли към момента, когато реших да напусна „Сънди херълд“. Само че този път не беше заради глупаво недоразумение, а заради тръпката. Трябва само да погледна Гейб и да я усетя как заиграва. А каква по-добра причина да се преместя в Ел Ей, освен да заживеем заедно.

Спирам, за да погледам семейство патици, които се носят по водата. От време на време някоя се гмурва и пернатото й дупе щръква. Направо невероятно. Също толкова невероятно, колкото, че в момента е февруари, не ми е студено, не съм в стария мокър Лондон и не ми се налага да си пробивам път през тълпите, излезли от работа и хукнали към метрото.

Не че нямаше страшни моменти. Трябваше да дам под наем къщата, да подам документи за виза, да мина на свободна практика. Сякаш животът ми изведнъж потече на по-бързи обороти. Преди да се усетя, вече прибирах тиганите „Льо Крьозе“, сбогувах се с приятелите си и си обещахме да си пращаме имейли. Ами Лайънъл?