Христо Пощаков: Представление

Отново съм на сцената. Оглеждам безвкусните декори, познатата до болка старинна маса и неудобните столове, облечени в блестяща тапицерия. Зад гърба си усещам публиката — невидима в мрака, безпощадна към всеки възможен провал. Ослепително осветеното пространство ме разделя от нея, предупреждава ме да внимавам, превръща ме в настръхнал, готов за особена битка човек. Безинтересната, омръзнала роля е заучена до втръсване, но въпреки това неспокойно се озъртам в очакване на Софи. Ето, тя най-сетне излиза на сцената в неизменната си жълта рокля; насочва се към мен, поглежда с престорена изненада и застава в неестествена поза, която сигурно й се струва съвършена. Все още мълчи — вероятно се наслаждава на себе си, но след миг ще започне с фалшив патос: „Къде се изгуби, Рикардо? Така ми липсваше!“.

Софи повтаря безвкусните реплики, а на мен ми се иска да се превърна в зъл магьосник, който да плесне с ръце и тя да изчезне. Аз също искам да изчезна. Усещам огромна нужда да напусна тясното пространство на сцената, да забравя старинната маса с бутафорните столове, жадувам за свеж въздух! Но някаква неуловима сила ме заставя да произнеса:

— Прекрасна Софи, злочестата съдба попречи да те виждам всеки ден! В замяна на това те намирам по-цветуща и жизнерадостна — каква прекрасна награда за дългото ми отсъствие!

Останалото е мъчително известно. Тя ще се обърне към стенното огледало, за да поправи изкуствените си къдрици. Ще последва нова, още по-глупава реплика: „Ах, мили Рикардо! Думите ти са малко утешение за мен, самотната!“. После с отмерен, отдавна заучен жест ще посочи стола, на който трябва да седна, а неумолимата сила ще ме застави да се подчиня. Тогава в моя свят ще се появи майка й, заедно с кръгъл поднос и три потракващи върху чинийките празни чаши. След като бъдат сервирани ще настъпи кратко мълчание, наситено с пресилени усмивки. Ще го наруша, за да попитам как е със здравето, а тя ще ми отговори, че напоследък я болят ставите, защото влажният въздух не й понася, но вече е засадила нов сорт роза в градината си. Впоследствие ще добави куп други безсмислици, съчинени от некадърния автор на пиесата.

Слушам чудовищните, десетки пъти повтаряни фрази и ме обзема безнадеждното чувство, че ще се повтарят до края на моето съществуване. Аз съм нещастен затворник, окован във веригите на собствената си роля, манипулиран от ненавистната сила, която винаги ме пробужда от черен, мъртвешки сън, отправя ме на сцената и диктува поведението ми, а след приключване на спектакъла отново ме принуждава да заспивам. Между тези непрогледни сънища се намира действието на пиесата и моят живот.

Това няма да продължава дълго. След всяко представление съпротивата ми нараства, усещам волята си укрепнала, готова да се противопостави на тиранията. ще избягам от отвратителната сцена, ще забравя омразния спектакъл. Копнея да бъда някъде другаде, само не там, където диктува проклетата роля! Защо да не изпълня желанието си веднага?

Лицето на Рикардо се изкриви от напрежението. Той се затича към границата на осветеното пространство, забеляза едва различима в полутъмното тясна врата, спря се пред нея и се опита да я отвори, но ръката му свободно премина през дръжката на бравата. Извънредно учуден направи стъпки и тялото му се скри зад боядисаната повърхност. Посрещнаха го безкрайни редици от високи кристални сводове, които чезнеха в далечината и образуваха неясен, матов хоризонт. Рикардо усети, че силите го напускат и отмалява, ала преди да потъне в нов, непробуден сън, се почувствува неописуемо щастлив: завинаги беше изгубил пътя към сцената.

— Не работим добре — отбеляза ядосано шефът на производствената лаборатория. — Записите издържат определен брой повторения, рекламациите валят като дъжд. От завода към нас, от клиентите към завода! Необходимо е да прекъснем тази неприятна верига; да повишим чувствителността на видео-сенсорната апаратура, да подобрим качеството на касетите — майки!

— Нали точно това правехме през изминалите години — оправда се един от сътрудниците. — Постигнали сме почти невъзможното: информационната памет на кристалните касети е сравнима с такава на супер-компютър, а резултатите стават все по-плачевни. Свидетели сме на феноменални явления. По време на публичния сеанс на пиесата „Рикардо и Софи“, главният герой е изчезнал през вратата в края на сцената и провалил представлението. Артистът К. направил записа на ролята твърди, че подобен вариант не е влизал в плановете на режисьора и никога не е репетиран. Ние изследвахме повредената касета на доста молекулярни нива и представете си изненадата: на едно от тях открихме изчезналото изображение. Имаше щастлив вид, но сякаш ни забеляза, уплаши се и изскочи от кадъра. След дълго и упорито търсене го открихме на друго молекулярно ниво, но въпреки приложените технически средства за синхронизация и стабилизиране на образа, то отново се измъкна от картината!