Майкъл Конъли - Кръв

— Е, струва ми се, че вече свършваме.

— Да позвъня ли в участъка? — попита Нюби.

Маккейлъб поклати глава.

— Навярно просто е бил някой тукашен хаймана, опитал се да отмъкне навигационната ми система или нещо такова — отвърна той, макар че сам не си вярваше. — Не искам да намесвам полицията. Ще ни държат на крак цялата нощ.

— Сигурен ли сте?

— Да. Благодаря, че ми помогна, Шел. Признателен съм ти.

— Моля. Ами тогава ще се връщам. Ще трябва да напиша доклад за инцидент. На сутринта въпреки всичко може да поискат да съобщя в управлението.

— Да, така става.

Нюби отдаде чест и си тръгна. Маккейлъб изчака малко и после погледна към Грасиела, която продължаваше да стои неподвижно на стълбите.

— Добре ли си?

— Да. Само съм уплашена.

— Защо не слезеш долу? Веднага идвам.

Тя се върна в стаята си. Маккейлъб затвори плъзгащата се врата и провери дали ключалката е здрава. Работете. Свали от закачалката дървената дръжка на куката за риба. Пъхна я в процепа и я използва като клин. За през нощта щеше да свърши работа. Трябваше да помисли по-сериозно за безопасността на яхтата.

Когато свърши с вратата, Маккейлъб погледна надолу към босите си крака върху берберския килим. За първи път осъзна, че е влажен. Тогава си спомни как светлината се беше отразявала от тялото на непознатия.

На път за печатницата на „Таймс“ в Долината Маккейлъб седеше на предната дясна седалка във фолксвагена на Грасиела и през повечето време мълчеше. Мислите му се въртяха около събитията през нощта като котва, влачеща се по песъчливо дъно в безплодно търсене на нещо да се закрепи.

Когато забеляза влажното петно на килима, той отново отиде до паркинга и откри, че кеят също е мокър. Нощта бе студена и все още беше прекалено рано, за да е от утринната мъгла. Непознатият очевидно се бе качил на яхтата мокър. Отражението на светлината от тялото му показваше, че навярно е бил с водолазен костюм. Въпросът, на който Маккейлъб не можеше да отговори, беше „защо“.

Преди да тръгнат, той отиде до яхтата на Бъди Локридж, за да види дали съседът му е там. Намери го раздърпан както винаги, седнал в рубката и зачетен в книга, носеща заглавието „Измама“. Маккейлъб го попита дали е прекарал нощта на яхтата и получи утвърдителен отговор. Когато попита защо не е вдигнал телефона, Бъди отвърна, че просто не е звънял.

Маккейлъб го осведоми, че този ден няма да се нуждае от услугите му на шофьор, но че иска да използва уменията му на водолаз.

— Искаш да ти изстържа корпуса ли?

— Не. Искам да огледаш корпуса. И дъното. И кея около яхтата.

— Да ги огледам ли? И какво да търся?

— Не зная. Ще разбереш, когато го видиш.

— Както кажеш. Но когато се занимавах с онзи „Бертрам“, пак си скъсах костюма. Веднага щом го зашия, ще ида да проверя.

— Благодаря. Пиши го в сметката.

— Готово. Приятелката ти ли ще те вози?

Той зяпаше към Грасиела, която стоеше на кърмата на „Преследваща вълна“. Маккейлъб хвърли поглед към нея.

— Само днес. Трябва да ме запознае с някои хора. Става ли?

— Естествено.

В колата Маккейлъб отпиваше кафе и гледаше през прозореца, все още обезпокоен от факта, че Локридж не бе вдигнал слушалката. Пътуваха през прохода Сипълведа в планината Санта Моника. По-голямата част от движението по магистрала 405 беше в обратната посока.

— За какво мислиш? — попита Грасиела.

— За снощи. Опитвам се да го проумея. Днес Бъди ще се спусне под водата и може да открие какво е правил онзи тип.

— Сигурен ли си, че искаш да се срещнеш с човека от „Таймс“? Можем да го отложим.

— Не, и бездруго сме тръгнали. Добре е да разговарям с колкото може повече хора. Все още не знаем какво означава онази история от вчера. Докато не разберем, трябва да продължаваме да търсим.

— Звучи добре. Шефът на Глори ми каза, че ще поговори и с някои от приятелите й, които работят там.

Маккейлъб кимна и се наведе към кожената си чанта на пода. Вътре бяха всички документи и записи, които беше събрал. Бе решил да не оставя нищо на яхтата. Тежестта на чантата се увеличаваше и от пистолета му, зигзауер П-228. Не беше носил оръжието още от пенсионирането си, но когато Глория влезе под душа, той го извади от чекмеджето и го зареди. Не вкара патрон в патронника — предпазна мярка, която спазваше и в бюрото. После направи място за пистолета в чантата, като извади подвижната си аптечка. Имаше намерение да се върне на яхтата, преди да стане време за хапчетата.