Майкъл Конъли - Кръв

Тя отвори чантичката си и извади бележника, в който беше написала навиците на сестра си. Двамата заедно го прегледаха. Нямаше нищо необичайно. Но той й обясни, че в някой момент информацията може да се окаже полезна.

— Удивително е колко много се промени всичко — рече Маккейлъб. — Преди седмица това беше обикновен грабеж. Сега има вероятност мотивът да е психологически или дори да става въпрос за наемен убиец. Вероятността всичко да е случайно вече отстъпва.

Грасиела отпи от чашата си.

— Случаят се усложнява, нали? — тихо попита тя.

— Не — отвърна той. — Просто се приближаваме към решението. Трябва да обхванеш всички възможности. После да ги пресееш… Всичко това просто означава, че се приближаваме.

Наблюдаваха залеза. Сетне Грасиела го закара до малък италиански ресторант. Маккейлъб хареса храната и двамата се насладиха на усамотението в едно от сепаретата. По време на вечерята той се опита да промени темата, усетил, че Грасиела все още е потисната от обратите в разследването. Разпозна няколко не особено смешни вица от дните си в бюрото.

— Трябва да е било наистина трудно, когато си бил постоянно ангажиран с тази работа — рече тя, когато отмести настрани полупразната си чиния. Да си имаш работа с такива хора…

Тя не довърши. Той просто кимна. Не искаше да започват отново.

— Мислиш ли, че някога ще успееш да забравиш всичко?

— Какво, работата ли?

— Не, това, което е направила с теб. Всичко, което ти се е случило. Можеш ли да го забравиш? Маккейлъб се замисли. Не можеше лесно да отговори.

— Грасиела, мога само да ти кажа, че се надявам да го забравя. Искам да се възстановя. От много време изпитвам пустота и трябва да я запълня. Някак странно е да говоря за това, но е истина.

Плъзна се по кръглата седалка в сепарето и седна до нея. После се наведе и я целуна по бузата. Незабележимо, под карираната червено-бяла покривка на масата, той постави ръка на коляното й и леко я прокара нагоре по бедрото й. Милувка на любовник. Но толкова отчаяно искаше да я задържи, да не я загуби, че не бе уверен в думите си. Трябваше по някакъв начин да й покаже чувствата си.

— Искаш ли да си тръгваме? — попита тя.

Маккейлъб я погледна за миг.

— Къде?

— На яхтата.

Той кимна.

Когато се върнаха на яхтата, Грасиела го поведе към стаята си и без колебание му се отдаде. Докато се движеха в бавен ритъм, Маккейлъб усети сърцето си да бие толкова силно, че сякаш отекваше в слепоочията му пулсиращо чувство, което го изпълваше с енергия. Беше сигурен, че тя също го усеща до собствените си гърди — ритъмът на живота.

Накрая по тялото му премина тръпка и той силно притисна лице в извивката на шията й. От гърлото му се разнесе кратък, отсечен смях, като ахване. Надяваше се тя да го помисли за кашлица. Нежно се отпусна върху нея и скри лице в меките кичури зад ухото й. Тя отново прокара ръка по гърба му и постави нежната си, топла длан на тила му.

— Какво е толкова смешно? — прошепна Грасиела.

— Нищо… просто съм щастлив, това е всичко.

Маккейлъб още по-силно притисна лицето си. Ноздрите му се изпълниха с аромата й. Сърцето и мислите му се изпълниха с надежда.

— Ти ме върна обратно — промълви той. — Ти си моят шанс.

Грасиела обви ръце около шията му и силно го притисна към себе си. Не каза нито дума.

Маккейлъб се събуди посред нощ. Беше сънувал, че плува под вода и че няма нужда да излиза на повърхността, за да си поема въздух.

Лежеше по гръб, притиснал ръка към голия гръб на Грасиела. Усещаше топлината й. Искаше да погледне часовника си, но не можеше да откъсне длан от кожата й. Затваряше очи, за да се върне към съня, когато го сепна характерният шум от плъзгащата се врата горе. Усети, че се вледенява и окончателно се събуди. На яхтата имаше някой.

Руснакът, помисли си Маккейлъб. Болотов го бе открил и беше дошъл да изпълни заканата си. Но после бързо отхвърли тази възможност, защото инстинктивно смяташе, че руснакът не е чак толкова глупав.

Претърколи се до ръба на леглото и протегна ръка към телефона на пода. Натисна бутона за бързо набиране на номера на Бъди Локридж и зачака да отговори. Искаше Бъди да погледне към „Преследваща вълна“ и да му каже дали вижда някого. Сети се как бяха извели Доналд Кениън до входната врата и го бяха застреляли с дум-дум. И осъзна, че онзи, който бе там горе, навярно не знае, че Грасиела е на яхтата. Изведнъж разбра, че независимо какво ще се случи през следващите няколко минути, непознатият не трябва да се добере до нея.