Майкъл Конъли - Кръв

Когато Локридж не вдигна след четвъртото иззвъняване, Маккейлъб разбра, че няма повече време за губене. Бързо се изправи и се насочи към затворената врата. Хвърли поглед към светещите цифри на часовника и видя, че е три и десет.

Докато отваряше тихо вратата, той си помисли за пистолета. Беше в най-долното чекмедже на чертожната маса. Непознатият бе по-близо до него и навярно вече го беше открил.

Мислено обиколи долната палуба за оръжие и не се сети за нищо. Вече напълно бе отворил вратата.

— Какво има? — прошепна зад него Грасиела.

Маккейлъб тихо и бързо се обърна и се върна при леглото. Постави длан на устата й и промълви:

— На яхтата има някой.

Усети, че тялото й се напряга.

— Не знаят за теб. Искам безшумно да минеш отстрани и да легнеш на пода. Остани така, докато не дойда за теб.

Тя не помръдна.

— Направи го, Грасиела.

Тя понечи да се изправи, но той я задържа.

— Имаш ли спрей или някакво оръжие в чантичката си?

Тя поклати глава. Маккейлъб кимна и я побутна отстрани на леглото към стената. После отново се насочи към вратата.

Докато безшумно се изкачваше по стълбите, той видя, че плъзгащата се врата е притворена. В трапезарията беше по-светло, отколкото долу и се виждаше по-ясно. Изведнъж различи силуета на мъж. Светлината като че ли се отразяваше от тялото му. Маккейлъб не можеше да види дали непознатият е с лице или с гръб към него.

Той знаеше, че тирбушонът, с който бе отворил виното на Грасиела, е на плота в камбуза, вдясно веднага след стълбите. Лесно можеше да стигне до него. Само трябваше да прецени дали си струва да го използва срещу човек с по-сериозно оръжие.

Реши, че няма друг избор. Когато се изкачи догоре, Маккейлъб протегна ръка към тирбушона. Стълбата изскърца и той видя, че силуетът се напряга. Беше свършено с изненадата.

— Не мърдай, задник такъв! — извика Маккейлъб, грабна тирбушона и се хвърли към тъмната фигура.

Непознатият бързо отскочи към вратата, мина странично през нея и я плъзна зад себе си. Маккейлъб загуби няколко секунди, за да я отвори. Фигурата вече тичешком се отдалечаваше по кея.

Маккейлъб знаеше, че няма да успее да настигне непознатия, въпреки това скочи долу и се затича с всички сили. Студеният нощен въздух щипеше кожата му и грубите дъски на кея жулеха босите му крака.

Докато тичаше по полегатия път през водата, той чу автомобилен двигател. Отвори портала и пристигна на паркинга точно когато през изхода излиташе кола. Гумите й свистяха, хлъзгайки се по студения асфалт. Маккейлъб я проследи с поглед. Беше прекалено далеч, за да види номера.

— Мамка му!

Той затвори очи, вдигна ръка и стисна носа си между веждите. Това бе техника за самохипноза. Опита се да си спомни колкото може повече подробности от онова, което току-що беше видял. Червен автомобил, малък, чуждо производство, изхабено окачване… Хрумна му, че колата му се струва позната. Но още не можеше да се сети откъде.

Маккейлъб се наведе и опря длани на коленете си. Гадеше му се и сърцето му като че ли биеше по-бързо. Съсредоточи се и започна да диша дълбоко, докато накрая успя да успокои пулса си.

Усети, че върху затворените му клепачи пада светлина. Отвори очи и погледна към лъча на приближаващото се фенерче. Беше електромобилът на нощния пазач.

— Господин Маккейлъб? — попита мъжки глас иззад светлината. — Вие ли сте?

Едва тогава Маккейлъб се сети, че е гол.

Нищо не липсваше, нищо не беше размествано. Поне доколкото можеше да определи Маккейлъб. Като че ли всичко бе наред. Съдържанието на кожената му чанта, която беше оставил на масата в камбуза, изглеждаше така, както си го спомняше. Намери голямата купчина документи на мястото й в шкафа. Маккейлъб разгледа плъзгащата се врата и откри драскотини от отвертка. Знаеше колко лесно е да се отвори вратата. Знаеше също, че шумът от отварянето винаги е по-силен вътре, отколкото отвън. Имаше късмет. Това като че ли го бе събудило.

Пред погледа на нощния пазач Шел Нюби той провери всяко чекмедже и шкаф в трапезарията. Нищо не липсваше.

— Ами долу? — попита Нюби.

— Чух го веднага, щом отвори вратата. Предполагам, че съм го стреснал — отвърна Маккейлъб.

Помисли си за възможността непознатият да не е дошъл да краде. Отново се сети за Болотов, но бързо го отхвърли. Фигурата, която беше видял, бе прекалено ниска и слаба в гърдите.

— Мога ли вече да изляза? Ще направя кафе.

Маккейлъб се обърна към стълбите. Там стоеше Грасиела. Когато се върна в стаята, за да се облече, той й каза, че е по-добре да остане долу. Но сега тя бе тук, в късата си розова нощница върху торбесто сиво долнище на анцуг, което беше взела от гардероба му. Косата й бе малко разрешена и Грасиела просто не можеше да изглежда по-секси. Мълчаливо я погледа и накрая отговори: