Майкъл Конъли - Кръв

Теорията на бюрото, изложена в доклад, приложен към показанията на адвоката, предполагаше, че неизвестният партньор на Кениън или не е искал да рискува и затова го е убил, или че го е очистил, след като научил, че има намерение да окаже съдействие на следствието. В доклада се отбелязваше, че федералните агенти и прокурорите още не били получили предложение от страна на Кениън. Това означаваше, че ако неизвестният партньор е бил предупреден, това е било направено от хората на Кениън, навярно дори от самия Лагроса.

Маккейлъб се изправи и си наля последната чаша портокалов сок, останал в половин галоновата кутия, която бе купил в събота. Докато пиеше, той се замисли какво означава за разследването цялата информация, свързана с Кениън. Тя определено объркваше нещата. Сега Маккейлъб съзнаваше, че е отново на нула.

Докато изплакваше чашата, той забеляза, че по пътя към доковете вървят двама мъже. Бяха облечени в почти еднакви сини костюми. Тук изпъкваше всеки, облечен в костюм — обикновено това беше банков служител, дошъл да открие яхта за конфискуване поради неизплащане на заем. Но Маккейлъб знаеше, че този път не е така. Идваха за него. Трябва да бяха разкрили какво е направил Върнън Карътърс.

Той бързо събра всички документи от бюрото. После отдели страниците с имената, адресите и друга информация, свързана с фалита на спестовната каса. Прибра дебелия пакет в един от шкафовете на стената в кухнята. Останалото пъхна в кожената си чанта, която сложи в шкафа под чертожната маса.

Отвори плъзгащата се врата на трапезарията и излезе в рубката, за да посрещне двамата агенти. После заключи вратата.

— Господин Маккейлъб? — попита по-младият. Имаше мустаци, доста предизвикателни за стандартите на бюрото.

— Чакайте да се сетя — вие сте Невънс и Улиг.

Двамата не изглеждаха особено доволни, че са ги познали.

— Може ли да се качим на борда?

— Естествено.

По-младият се представи като Невънс. През повечето време говореше Улиг, по-старшият агент.

— Щом знаете кои сме, значи ви е известно и защо сме тук. Не искаме да объркваме повече нещата. Особено като имаме предвид службата ви в бюрото. Така че, ако ни дадете откраднатите документи, можем да приключим веднага.

— Какво, откраднати документи ли?

— Господин Маккейлъб — каза Улиг, — научихме, че притежавате поверителни доклади на ФБР. Вече не сте агент. Не би трябвало да са у вас. Можем да ви създадем проблеми. Трябват ни само документите.

Маккейлъб се облегна на парапета. Опитваше се да разбере как са научили. Карътърс можеше да е единственият източник. Трябва да го бяха притиснали. Но не му се струваше много вероятно старият му приятел да го е издал, независимо колко силен е бил натискът.

Реши да се довери на инстинкта си и прие, че блъфират.

— Оставете, момчета — каза той. — Нямам никакви документи, крадени или не. Информацията ви не е вярна.

— Тогава откъде знаете кои сме? — попита Невънс.

— Много просто. Разбрах го днес, когато сте отишли в шерифското управление и сте им казали да ме елиминират от разследването.

Маккейлъб скръсти ръце и погледна покрай двамата агенти към яхтата на Бъди Локридж. Бъди седеше в рубката, отпиваше от кутия бира и наблюдаваше сцената с двамата костюмирани.

— Ами тогава ще трябва да поогледаме, за да се уверим — каза Улиг.

— Не и без заповед за обиск, а се съмнявам, че сте получили.

— Няма да ни трябва, след като вие ни позволихте да влезем и да потърсим.

Невънс се приближи до вратата на трапезарията и се опита да я отвори. Но тя бе заключена. Маккейлъб се усмихна.

— Единственият начин да влезете е, като я разбиете, Невънс. А така няма да изглежда много като да съм ви дал разрешение, ако питате мен. Освен това нали не искате да го направите пред очите на безпристрастен свидетел?

И двамата агенти започнаха да оглеждат доковете. Накрая забелязаха Локридж, който вдигна кутията за поздрав. Маккейлъб видя, че Улиг стисна зъби.

— Добре, Маккейлъб — рече старшият агент. — Задръж документите. Но още отсега ти казвам, умнико, не ни се пречкай на пътя. Бюрото е на път да поеме случая и последното, което ни трябва, е някакъв си аматьор без значка и с чуждо сърце да ни прецаква нещата.

Маккейлъб усети, че се напряга.

— Разкарайте се от яхтата ми.

— Естествено. Тръгваме си.

Двамата отново слязоха на кея. На път за портала, Невънс се обърна и каза:

— Доскоро, умнико.

Маккейлъб ги проследи с поглед.