Майкъл Конъли - Кръв

— Как си обясняват случая?

— Много просто. Знаел, че сме по следите му, мъчили го угризения, написал прощалното си писмо, отишъл на плажа и се самоубил. Приливът го изхвърлил на скалите. Морето не го е отнесло. Ще идем да проверим нещата. И да вземем отпечатъци. Навярно няма да има следи от барут, защото трупът е престоял във водата. Но едно е сигурно — няма да приключим случая, ако не сме абсолютно сигурни, че е Криминс.

— Да, това е добра идея.

— Просто искам да проверя, защото нямаше никакви признаци, че ще се самоубие. Нали разбираш какво искам да кажа?

Тя напрегнато се вгледа в лицето му.

— Ами… човек никога не знае.

Уинстън кимна и за първи път извърна очи. Тя погледна към партньора си, който ги наблюдаваше от достатъчно разстояние, за да не може да ги чува.

— Как беше във Вегас, Тери?

Той седна на парапета и остави френския ключ, с който бе работил, до себе си.

— Хм… ами, всъщност не съм ходил никъде. Реших, че ако сега не започна тази работа, никога няма да я свърша. Изключих телефона и просто се занимавах с яхтата. Мисля, че най-после е готова за път.

— Добре. Надявам се да уловиш много риба.

— Със сигурност. Ела с мен някой ден, ще излезем за риба-меч.

— С удоволствие.

Тя кимна и отново се огледа наоколо.

— Трябва да вървя. Чака ме дълъг път, а и без това тръгваме късно.

— Успех.

— Благодаря.

Тя понечи да се обърне, но се поколеба и отново погледна към него.

— Видях джипа ти на паркинга. Трябва да го измиеш, Тери. Адски е мръсен.

Погледите им се срещнаха.

— Ще го измия — отвърна Маккейлъб. — Благодаря.

„Преследваща вълна“ с пълна скорост пореше ниските вълни на юг към Каталина. Застанал на мостика, Маккейлъб стискаше руля. Беше свалил предното стъкло и студеният въздух караше кожата му да настръхва. Островът се издигаше от мъглата на хоризонта като огромна каменна катедрала. Постепенно се очертаваха силуетите на къщите и на някои от по-големите яхти на Авалон. Вече ясно се виждаше кръглият покрив на казиното, най-характерната за града сграда.

Той се обърна, за да погледне назад. Континентът се бе скрил и за него загатваше само смогът, надвиснал отгоре му като предупредителен знак „НЕ ИДВАЙ ТУК!“ Маккейлъб беше щастлив, че се е избавил от него.

За миг си помисли за Криминс. Не изпитваше никакви угризения за начина, по който бе решил нещата в Мексико. Нямаше да има въпроси. Но той не беше защитавал само себе си. Глория и Реймънд бяха прекарали трийсет и шест часа с Криминс. Макар че физически не ги бе наранил, те все още се нуждаеха от време, за да се изцелят и да оставят премеждието зад гърба си. Маккейлъб не виждаше с какво могат да им помогнат нови разпити в полицията. И Грасиела се беше съгласила.

Погледна надолу към кърмата и скрито им се полюбува. Реймънд седеше на сгъваемия стол, стиснал с малките си ръчички въдицата. Грасиела стоеше до него и придържаше стола му. На Маккейлъб му се искаше момчето да улови голяма черна риба-меч. Но не се безпокоеше. Щяха да имат много време, за да ловят риба.

Грасиела сякаш усети погледа му и вдигна очи към него. Двамата се усмихнаха. Когато му се усмихваше така, Маккейлъб чувстваше, че сърцето му се свива. От щастие.

Това пътуване бе проверка. Не само за яхтата, но и за тях двамата. Така беше казала тя. Проверка, за да видят дали са в състояние да преодолеят преградата помежду си, мъчителната история на случилото се.

Не можеше да се надява на повече. Това бе всичко, което искаше — просто шанс. За първи път от много време насам той имаше цел.

Маккейлъб отново погледна напред и провери курса на яхтата. Вече се виждаше камбанарията на хълма, а до нея покривите на къщите. Градът беше прекрасен и той нямаше търпение да им го покаже.

Маккейлъб за пореден път крадешком хвърли поглед към кърмата. Косата на Грасиела бе завързана отзад заради вятъра и очите му се плъзнаха по прелестната линия, която се откриваше. В последно време изпитваше нещо много подобно на вяра и нямаше представа накъде го води тя. Беше объркан, но не и загрижен. Знаеше, че всъщност няма значение. Той вярваше в Грасиела Ривърс и не се съмняваше, че това е здрава основа, върху която наново да изгради живота си.

Романът „Кръв“ е художествена измислица, но е вдъхновен от разговорите с моя приятел Тери Хансън, на когото трансплантираха сърце в деня на Св. Валентин през 1993 г. Благодаря му за искрените разкази, в които описа емоционалните и физическите промени, настъпили в живота му.