Майкъл Конъли - Кръв

— Глупости, не знаеш. Къде е?

Мъжът запелтечи и изпъшка.

— Не зная — накрая отвърна той. — Моля. Не зная къде е.

— Сам ли беше, когато дойде тук?

— Сам, да.

— Къде живее?

— Не зная това. Моля. Казал вие негов брат и искал изненада. Аз му дал ключа, за да изненада вас.

Блъсна го обратно на стола. Мъжът умолително вдигна ръце нагоре и Маккейлъб разбра, че наистина трябва да го е уплашил.

— Моля.

— Какво „моля“?

— Моля, не иска има проблеми.

— Вече е прекалено късно. Откъде е разбрал, че съм тук?

— Аз казал. Той ми платил. Дошъл тук вчера и казал може да пристигнете. Дал ми телефонен номер. Платил ми.

— А ти как разбра, че съм аз?

— Дал ми снимка.

— Добре, дай ми я. И номера, и снимката.

Мъжът, без да се колебае протегна ръка към чекмеджето пред себе си. Маккейлъб бързо се пресегна, стисна го за китката и грубо го дръпна от чекмеджето. После го отвори сам и погледът му попадна върху снимка, оставена върху купчина листове. На снимката Маккейлъб се разхождаше заедно с Грасиела и Реймънд по вълнолома край доковете. Усети, че лицето му почервенява от гняв. Взе снимката и я обърна. На гърба й беше написан телефонен номер.

— Моля — отново каза мъжът. — Вие взима парите. Сто щатски долара. Не иска има проблеми с вас.

Той бръкна в джоба на ризата си.

— Не — отвърна Маккейлъб. — Задръж ги. Заслужи си ги. — После рязко отвори вратата и блъсна камбанката толкова силно, че връвта й се скъса и звънчето отскочи в ъгъла на офиса.

Отиде да позвъни в пощенската станция. Набра номера от гърба на снимката и чу поредица от прещраквания — обаждането се прехвърляше поне през два телефона. Маккейлъб изруга. Нямаше да може да свърже номера с адреса, даже да успееше да накара някой от местните власти да го направи вместо него.

Телефонът най-после започна да звъни. Маккейлъб затаи дъх, но никой не отговаряше. На дванайсетото иззвъняване той тръшна слушалката върху вилката, но тя отскочи, падна и започна да се люлее назад-напред под апарата. Маккейлъб стоеше вцепенен от ярост и безсилие. Далечният сигнал на звънящия телефон продължаваше да се разнася от слушалката.

Накрая осъзна, че гледа през стъклото на кабината към мотелския паркинг. Освен „Чероки“-то имаше още един автомобил с калифорнийски регистрационен номер.

Бързо излезе навън, пресече паркинга и започна да се спуска надолу по скалната пътека.

Нямаше никой. Тръгна право към морето, като се оглеждаше в двете посоки. Нямаше ги дори конете. Накрая вниманието му привлече дълбоката сянка под надвисналата скала.

Шумът на прибоя под скалата кънтеше. Рязката смяна между ярката светлина и сумрака временно ослепи Маккейлъб. Той спря, силно стисна клепачи и отново ги отвори. Когато очите му се адаптираха, видя очертанията на назъбената скала, която го заобикаляше. От най-дълбоката част на пещерата се появи Криминс. В дясната си ръка държеше зигзауера и цевта на пистолета сочеше към Маккейлъб.

— Не искам да те нараня — каза той. — Но знаеш, че ще го направя, ако се наложи.

Говореше високо, така че гласът му да се извиси над екота на вълните.

— Къде е той, Криминс? Къде е Реймънд?

— Не искаш ли да попиташ „Къде са те“?

Сбъдването на най-големите му страхове разкъса сърцето му. Той пристъпи напред, но спря, когато Криминс вдигна пистолета към гърдите му.

— Спокойно. В безопасност са, агент Маккейлъб. Не се тревожи. Всъщност тяхната безопасност е в твоите ръце.

Маккейлъб бързо разгледа Криминс. Сега косата му беше мастиленочерна, имаше мустаци. Или си пускаше брада, или просто се нуждаеше от бръснене. Носеше остри ботуши, черни джинси и каубойска риза. Сегашният му вид го поставяше някъде между Добрия самарянин и Джеймс Ноуан.

— Какво искаш? — попита Маккейлъб.

Криминс не обърна внимание на въпроса и заговори със спокоен глас. Беше сигурен, че владее положението.

— Знаех, че ако някой дойде тук, това ще си ти. Трябваше да взема предпазни мерки.

— Попитах какво искаш. Искаш мен, нали?

Криминс замислено погледна покрай него и поклати глава. Маккейлъб впи очи в пистолета. Виждаше, че предпазителят е вдигнат. Но ударникът не беше. Нямаше как да разбере дали Криминс е вкарал патрон в патронника.

— Последният ми залез тук — каза Криминс. — Сега трябва да напусна това място.

Отново погледна към Маккейлъб и се усмихна, сякаш го подканяше да потвърди думите му.

— Представи се много по-добре, отколкото очаквах.

— Не бях аз. Ти беше, Криминс. Сам се прецака. Остави им отпечатъците си. И ме насочи към това място.