Майкъл Конъли: Кръв

Криминс се намръщи и кимна, признавайки грешките си. Настана дълго мълчание.

— Зная защо си дошъл тук — накрая каза той.

Маккейлъб не отговори.

— Искаш да вземеш от мен онова, което ти подарих.

Маккейлъб усети, че в гърдите му се надига омраза и изгаря гърлото му. Продължи да мълчи.

— Отмъстителен човек — каза Криминс. — Струва ми се, че ти казах колко преходно е удоволствието от отмъщението.

— Това ли научи от убийствата?! Обзалагам се, че когато нощем затвориш очи, старецът ти още е там, независимо колко души си убил. Не иска да се махне, нали?

Криминс още по-силно стисна пистолета.

— Не става въпрос за това — гневно отвърна той. — А за теб. Искам да останеш жив. Искам и аз да остана жив. Всичко, което направих, ще загуби смисъла си, ако умреш. Не го ли разбираш? Не усещаш ли връзката помежду ни? Ние вече сме свързани. Ние сме братя.

— Ти си луд, Криминс.

— Какъвто и да съм, вината за това не е моя.

— Нямам време да слушам оправданията ти. Какво искаш?

— Искам да ми благодариш за живота си. Искам да ме оставиш на мира. Искам време. Трябва ми време, за да си намеря ново място. Ще трябва да ми го дадеш.

— Откъде да зная, че те са при теб? Взел си рибарския прът. Това не означава нищо.

— Защото ме познаваш. Знаеш, че са при мен.

Маккейлъб не каза нищо.

— Бях там, когато й звънеше и се унижаваше, когато я молеше да вдигне слушалката като някой смешен ученик.

Маккейлъб усети, че гневът му отстъпва пред срама.

— Къде са те? — извика той.

— Наблизо.

— Глупости. Как си ги прекарал през границата?

Криминс се усмихна и направи жест с пистолета.

— По същия начин, по който ти си пренесъл това. Когато пътуваш на юг, никой не ти задава въпроси. Дадох на Грасиела възможност да избира. Тя и момчето да седят отпред и да се държат добре или да пътуват в багажника. Тя постъпи правилно.

— Само да си им направил нещо.

Маккейлъб разбираше колко отчаяно звучат думите му и му се искаше да не ги беше казвал.

— Това зависи от теб.

— Как?

— Сега ще си тръгна. А ти няма да тръгнеш след мен. Няма да се опитваш да ме проследиш. Взимаш си колата и се връщаш на яхтата си. Стоиш до телефона и аз от време на време ще ти звъня, за да се уверя, че си там. Когато разбера, че съм в безопасност, ще пусна жената и момчето.

Маккейлъб поклати глава. Знаеше, че Криминс лъже. Убийството на Грасиела и Реймънд щеше да е последният удар, който с радост и без никакви угризения щеше да му нанесе. Окончателната победа. Знаеше, че независимо от всичко не може да остави Криминс да напусне брега жив. Беше дошъл в Мексико с една-единствена цел. И сега трябваше да я постигне.

Криминс сякаш прочете мислите му и се усмихна.

— Нямаш избор, агент Маккейлъб. Или ще ме пуснеш да си ида, или те ще умрат сами в черна дупка. Ако ме убиеш, никой няма да ги открие. Никога. Глад, мрак… това е ужасно. Забравяш и още нещо.

Криминс отново вдигна пистолета. Чакаше отговор. Маккейлъб мълчеше.

— Надявам се често да си мислиш за мен — каза Криминс. — Аз също ще си мисля за теб.

Той започна да се отдалечава към светлината.

— Криминс — спря го Маккейлъб.

Криминс се обърна и погледът му падна върху пистолета в ръката на Маккейлъб. Маккейлъб направи две крачки към него и повдигна дулото на „ХК П7“ към гърдите му.

— Трябваше да претърсиш сака ми.

Криминс вдигна зигзауера към гърдите му.

— Твоят пистолет е празен, Криминс.

Колебание се появи в очите на другия мъж. То бързо изчезна, но Маккейлъб вече го бе доловил. Сега знаеше, че Криминс не е проверил оръжието.

— Но този не е.

Те стояха и държаха дулата на пистолетите си на половин метър един от друг. Криминс гледаше напрегнато Маккейлъб, сякаш се мъчеше да прочете мислите му. В този момент Маккейлъб си спомни снимката във вестника. Пронизителните очи, които не знаеха милост. Очите срещу него бяха същите.

— Искаш ли да опиташ? — попита той.

Криминс натисна спусъка. Ударникът щракна върху празния патронник. Маккейлъб стреля и видя как Криминс полита назад и пада по гръб върху пясъка с протегнати под прав ъгъл ръце и зяпнала от изненада уста.

Застана над него и бързо взе зигзауера от ръката му. После избърса в ризата си другия пистолет и го пусна на земята, така че умиращият да не може да го достигне.

Маккейлъб застана на колене и се надвеси над Криминс, като внимаваше да не се изцапа с кръвта му.

— Криминс, не зная дали вярваш в Господ, но ще изслушам изповедта ти. Кажи ми къде са. Помогни ми да ги спася. Посрещни края си с нещо добро.