Майкъл Конъли: Кръв

— Мамка ти — изхриптя Криминс. Устата му бе пълна с кръв. — Те ще умрат и ти ще си виновен.

Той вдигна ръка и насочи показалец към Маккейлъб. После я отпусна на пясъка. Устните му отново помръднаха, но Маккейлъб не можа да го чуе. Наведе се още по-ниско над него.

— Какво каза?

— Аз те спасих. Подарих ти живота.

Маккейлъб се изправи, изтупа пясъка от панталона си и погледна към Криминс. От очите му се стичаха сълзи и устните му мърдаха. Погледите им се срещнаха.

— Грешиш — каза Маккейлъб. — Аз те размених за себе си. И сам се спасих.

Маккейлъб караше по чакълените пътища над Плая Транде и проучваше всяка къща, всяка каравана. Търсеше телефонна линия или монтирана сателитна антена. И четирите прозореца на колата бяха свалени и всеки път, щом откриеше подходящ обект, спираше, изключваше двигателя и се вслушваше.

Малко от къщите бяха свързани с външния свят чрез телефон или сателит. Маккейлъб предполагаше, че повечето от хората, които живеят на толкова отдалечено място, просто не искат да поддържат такава връзка. Това бяха изгнаници и отшелници, хора, откъснали се от света. Още една причина, поради която Криминс беше избрал това село.

На два пъти хората излизаха от домовете си, за да го питат какво иска. Той им показваше снимките, но получаваше отрицателен отговор. Извиняваше се и продължаваше пътя си.

Когато слънцето се спусна ниско над хоризонта, Маккейлъб вече започваше да се отчайва. Знаеше, че без дневната светлина търсенето му щеше да е безсмислено. Трябваше да спира при всяка къща или да чака до следващата сутрин. И Грасиела и Реймънд щяха да останат някъде сами през нощта, без храна и светлина, навярно без топлина, уплашени и завързани.

Увеличи скоростта и бързо обиколи всички каравани. Спря само веднъж, за да покаже снимките на старица, седнала пред грохналата си къща на колела. Тя поклати глава и Маккейлъб продължи.

Накрая, когато слънцето залезе и по небето изтляваха последните отблясъци на деня, той стигна до покрита с мидени черупки отбивка, която водеше към малко възвишение и после изчезваше от поглед. На входа й имаше портал с надпис „Влизането забранено“ на испански и английски. Маккейлъб го разгледа и видя, че не е заключен, а само завързан с парче тел. Излезе, развърза телта и отвори портала.

Маккейлъб прехвърли първото възвишение и видя, че отбивката води към каравана, разположена върху следващия склон. Когато забеляза, че върху плоския й покрив е монтирана сателитна антена, гърдите му се свиха в очакване. Под алуминиевия навес нямаше паркиран автомобил. Близо до старата ограда в дъното на имота имаше малка метална барака. По някои от коловете на оградата бяха поставени бутилки и буркани, сякаш готови за упражнения по стрелба.

Хрущенето на гумите на джипа по мидените черупки на пътя го лишаваше от каквато и да е възможност за незабелязано приближаване. Освен това не му позволяваше и да чува нищо.

Вкара джипа под навеса и спря. Изключи двигателя и се заслуша. В продължение на две секунди нямаше нищо. И тогава го чу. Звукът беше приглушен от алуминиевите стени на караваната, но го чу. Телефонен звън. Маккейлъб затаи дъх и продължи да се вслушва, докато окончателно не се увери. Въздъхна и усети, че сърцето му се разтуптява. Вече бе сигурен, чети е открил.

Излезе навън и приближи до вратата на караваната. Телефонът продължаваше да звъни, вече поне за десети път, откакто беше спрял колата. Знаеше, че ще продължава да звъни, докато не влезеше вътре или докато не затворят слушалката в кабината до телефонната станция.

Натисна бравата. Беше заключена. Извади връзката ключове, която бе взел от джоба на панталоните на Криминс, и опита няколко в ключалката, докато най-после успя да отвори вратата. Влезе в тихата, топла каравана и се огледа. Намираше се в малка дневна. Сенниците бяха спуснати и вътре беше тъмно. Блестеше само компютърният екран на масата отдясно до стената. Маккейлъб пристъпи до стената вляво от вратата и откри електрическия ключ. Натисна го и в помещението светна.

Беше почти същото като в склада, който бе открил в Лос Анджелис, пълно с компютри и друго оборудване. Имаше малка жилищна част, очевидно запазена за почивка. За Маккейлъб това нямаше никакво значение. Вече не го интересуваше.

Той пристъпи навътре и извика:

— Грасиела? Реймънд?

Не чу нищо. Спомни си думите на Криминс — че били в черна дупка. Маккейлъб се обърна и погледна навън през вратата. Погледът му обходи пустия пейзаж. Видя бараката и се насочи към нея.