Майкъл Конъли - Кръв

— Какво има? — попита Уинстън.

— Нищо. Просто се бях замислил.

Реши още да не й казва за това подозрение. Щете лично да го провери. Това му даваше повод да наруши обещанието си да не звъни на Грасиела.

— Е — каза Уинстън, — къде е той според теб?

— Криминс ли? — Маккейлъб се поколеба. — Нямам представа.

Уинстън внимателно го изгледа.

— Мислех, че имаш някаква идея.

Той замълча.

— Е, все отнякъде ще изскочи — накрая каза тя.

— Надявам се.

Оставаше само да запишат официалните му показания.

— Може би не е моя работа — каза Уинстън, — но как ще се справиш с всичко това?

— Работя по въпроса.

— Ако някога искаш да поговориш с някого…

Той кимна в знак на благодарност.

— Добре, искаш ли вече да свършваме?

Един час по-късно Маккейлъб седеше сам в стаята за разпит. Разказа историята на Уинстън и тя взе записа, за да го отнесе за транскрибиране. Разреши му да използва телефона на масата.

Той подреди мислите си и после набра номера на сестринската стая в спешното отделение в „Холи Крос“. Помоли да го свържат с Грасиела. Отговориха му, че я няма.

— В почивка ли е?

— Не, днес не е на работа.

— Добре, благодаря ви.

Затвори. Предполагаше, че Грасиела е казала, че е болна. Не можеше да я обвинява. Набра домашния й номер. Но на петото иззвъняване се включи телефонен секретар. След сигнала Маккейлъб със запъване каза:

— Грасиела, обажда се Тери, къде си?

Той направи дълга пауза, после продължи:

— Хм, просто исках… казаха ми, че не си на работа и аз… исках да те чуя и трябва да ти задам няколко въпроса. Общо взето неясноти… но ще ми помогнат да… както и да е, сега заминавам и навярно по-късно ще се опитам да се свържа с теб. Сигурно ще съм на път, така че няма нужда да ме търсиш.

Прииска му се да може да изтрие съобщението и да започне наново. Изруга се и затвори, после се зачуди дали ругатнята се е записала. Поклати глава, изправи се и излезе от стаята.

Трябваха му два дни да намери местността, която в ролята си на Джеймс Ноуан Даниъл Криминс беше описал по време на хипнотичния сеанс. Маккейлъб започна от Розарита Бийч и продължи на юг. Откри я в отдалечен участък от брега. Плая Гранде бе селце, разположено на скалите над морето. Тук имаше мотел с шест бунгала, грънчарница, ресторант, пазар и пощенска станция. Имаше и конюшня, от която човек можеше да наеме кон и да поязди по брега. Търговският център, ако изобщо можеше да се нарече така, се намираше на края на скалите над морето. По изсечената на стъпала скала над него бяха пръснати малки къщи и каравани.

Онова, което накара Маккейлъб да спре, беше конюшнята. Спомняше си, че Криминс бе споменал за кон на плажа. Излезе от джипа и започна да се спуска по изсечената в скалата стръмна пътека. Широката, бяла плажна ивица бе уединена. Беше дълга около километър и половина и от двете й страни се издигаха високи, назъбени скали, врязани в морето. Към южния край Маккейлъб видя надвисналата скала, която Криминс бе описал по време на хипнозата. Маккейлъб знаеше, че най-добрият и най-убедителен начин да излъжеш е да кажеш колкото може повече истина. Затова беше приел описанието на мястото, на което Криминс се чувстваше най-спокоен, за действително. И сега го бе открил.

До Плая Гранде го беше отвела простата логика. Местността, описана от Криминс по време на сеанса, очевидно се намираше на тихоокеанското крайбрежие. Според думите му, той обичал да шофира дотам и тъй като Маккейлъб знаеше, че по калифорнийския бряг на юг от Лос Анджелис няма толкова уединен плаж, местността очевидно се намираше в Мексико. И тъй като Криминс беше казал, че пътува до там с автомобил, това елиминираше Кабо и другите точки далеч на юг по полуостров Байа. Трябваха му два дни, за да обиколи останалата част от крайбрежието. Маккейлъб спираше във всяко село и всеки път виждаше отбивка от магистралата към плажа.

Криминс бе прав. Мястото наистина беше красиво и спокойно. Пясъкът бе като захар и морето се беше врязало дълбоко в скалата, която приличаше на замръзнала вълна.

На плажа нямаше никой. Беше работен ден и Маккейлъб предполагаше, че през седмицата мястото обикновено пустее.

На брега имаше три коня. Те преживяха над празната си ясла в очакване на клиенти. Нямаше нужда да ги завързват. Морето и скалите ограждаха плажа отвсякъде. Единственият изход бе стръмната пътека нагоре към конюшнята.

Маккейлъб носеше бейзболна шапка и слънчеви очила, за да се защити от силното обедно слънце. Беше с дълги панталони и шушляково яке. Но омаян от красотата на местността, той остана на плажа дълго след като установи, че Даниъл Криминс не се вижда никъде. Малко по-късно по пътеката се спусна тийнейджър по шорти и потник и се приближи към него.