Майкъл Конъли: Кръв

— Да, Аранго. Гризе го съвестта. Накратко, този тип издържал пет месеца. Причината за напускането му била — цитирам — „неспособност да се впише в колегиалната атмосфера в академията“. В превод това означава, че е бил затворен в себе си, човек, който просто не става за патрул. Никога не би успял да си намери партньор. Затова го изхвърлили. Но той бил ченге от второ поколение. Старецът му се пенсионирал преди десет години. Улиг накара някой от оперативното бюро да потърси баща му. Според него синът му в момента работел в лосанджелиското управление. Не знаел, че Дани е изхвърлен. Твърди, че не е виждал сина си от пет-шест години, но когато разговаряли по телефона, момчето винаги му разказвало бойните си подвизи.

— Да, просто си ги е измислял.

Наистина всичко съвпадаше. Комплекс за малоценност. След академията Криминс го беше прехвърлил от баща си върху лосанджелиската полиция. Изхвърлянето му навярно бе довело до психически срив, превърнал безобидния му измислен живот в смъртоносно забавление. Всички убийства бяха извършени на територията на лосанджелиското управление. Той доказваше на подценилата го институция колко е умен и опитен.

Маккейлъб се сети, че когато три години преди това беше разработвал профила на Кодовия убиец, той бе предложил първо да бъдат разпитани уволнени полицаи и хора, изключени от академията. Доколкото знаеше, това беше направено.

— Почакай. На времето би трябвало да са разпитали този тип. В психологическия портрет се включваше възможността за провалена кариера в органите на реда.

— Бил е разпитан. Затова Аранго се занимава с досието му. Криминс някак си е издържал теста. Разпитали са го хора от спецгрупата, но не е предизвикал никакви подозрения. Все пак това трябва да го е уплашило. Разпитът е станал четири седмици след последното кодово убийство. Възможно е да е престанал тъкмо заради това.

— Навярно. Но няма да е много добре, когато се разчуе, че този тип е бил разпитван и че не са му обърнали внимание.

— Адски жалко. Защото пресконференцията е определена за три часа.

Маккейлъб се замисли върху факта, че убийствата са престанали след разпита на Криминс. Изпитваше известно удовлетворение, че е възможно той да е причина за това. Докато се наслаждаваше на тази мисъл, Уинстън отвори една от папките на бюрото. Вътре имаше купчина цветни снимки. Тя извади най-горната и му я подаде. На нея се виждаше Криминс в униформа на курсант от академията. Добре подстриган, гладко обръснат, със слабо лице и замечтан поглед.

— Очевидно в ролята на Ноуан не си е направил много труд да се преобрази — каза Маккейлъб. — Само очилата и нещо под бузите, така че лицето му да изглежда по-пълно.

— Точно така. Навярно, защото е знаел, че ще е в пряк контакт с ченгета и че пълната маскировка ще го издаде.

— Мога ли да задържа снимката?

— Естествено, днес ще ги разпространим.

— Каква е следващата ти стъпка? Имате ли адреси?

— Нищо сериозно. Трябва да има друго жилище, освен склада. След като изключихме компютъра в склада, страницата му в мрежата все още е била отворена. Това означава, че някъде има друг компютър.

— Не могат ли просто да проследят телефонната връзка?

— Фирмата, която му осигурява достъп до Интернет, е анонимна.

— Как така?

— Целият поток за и от страницата минава през анонимната фирма. Не можем да го проследим, нито пък да открием фирмата заради онези глупости от Първата поправка. Освен това специалистът от бюрото Боб Клиърмаунтин ми каза, че хората като него сега използвали микровълнови, вместо обикновени телефони и че те били по-трудни за проследяване.

Маккейлъб не разбираше от техника. Той смени темата.

— Ще разкриеш ли самоличността му на пресконференцията?

— Мисля да го направя. Ще покажем снимката и записа от хипнотичния сеанс и ще видим какво ще постигнем. Между другото, ти ли съобщи на Кейша Ръсел от „Таймс“?

— Дължах й го. Тя ми помогна в самото начало. Тази сутрин й оставих съобщение. Реших, че трябва първа да научи. Извинявай.

— Нищо, харесвам я. И без това трябваше да разговарям с нея. Невънс ми каза какво си им обяснил снощи — че навярно нашият човек е пратил писмото, предизвикало публикуването на статията за теб във вестника.

— Да. Тя запазила ли го е?

— Не. Само си спомня, че май било подписано с името Боб. Сигурно е бил той.

Изведнъж Маккейлъб се сети: Грасиела Ривърс му бе споменала, че не е знаела за материала в „Таймс“ и че някакъв мъж, представил се като колега на Глори, й позвънил и й казал за статията. Тя отишла в библиотеката и едва тогава я прочела. Маккейлъб разбра, че мъжът би могъл да е Криминс, пускащ в действие плана си.